Тери Пратчет - Захапи за врата

Могъщ Овес няколко пъти се опита да подхване разговор със себе си, но се сблъска със затруднение — на другия не му се приказваше. Понякога чуваше похъркване отзад. Когато се оглеждаше, окаяният ястреб върху рамото на вещицата го перваше с криле по лицето.

От време на време хъркането спираше със сумтене, една ръка го тупаше по рамото и показваше посока, която наглед с нищо не се отличаваше от всички останали.

Така стана и сега.

— Ти какво си пееш? — заядливо попита Баба.

— Не пеех твърде силно…

— Ама как се нарича?

— „Ом в свещения си храм“.

— Хубава мелодийка.

— Поддържа духа ми бодър — призна си Овес. Мокър клон го зашлеви през лицето. „В края на краищата може би имам вампирка зад гърба си, колкото ще да е добра.“

— И намираш утеха в туй, а?

— Предполагам.

— Дори от думички като „и поразявам злото с огнен меч“ ли? На мястото на омнианците щях да се попритесня. Щото не е ли и при вас тъй — кротко порицание, ако послъжеш, и разпердушинване, ако убиеш? Ето от какво човек може сън да не го лови нощем.

— Ами всъщност… Изобщо не е редно да ги пея, честно казано. Съборът в Ий ги заличи от сборника с псалми, защото са несъвместими с идеалите на съвременното омнианство.

— Заради онуй редче, дето мачкате с желязна пета неверниците ли?

— Да, именно.

— Но ти си го изпя.

— Така научих псалма от баба си.

— Тя много ли си падаше по мачкане на неверници?

— Е, според мен тя най-силно копнееше да смачка съседката госпожа Аарим, но горе-долу познахте. Смяташе, че светът ще стане по-добре уреден, стига да има повечко мачкане и поразяване.

— Може и да е вярно.

— Едва ли, ако мачкането и поразяването се развихрят колкото й се искаше — възрази Овес. Баба ми се увличаше в желанието да съди.

— И в туй няма нищо лошо. На хората им е присъщо да съдят.

— Предпочитаме да оставим това изцяло в ръцете на Ом — заяви пасторът, но думите му се изгубиха в мрака.

— Щом си човек, отсъждаш — изрече гласът зад него. — Туй е таквоз, онуй не е, туй е добро, онуй — не. Всеки ден избираш… ето ти го живота на човека.

— А вие сигурна ли сте, че избирате правилно?

— Не. Но правя всичко по силите си.

— И се надявате на милост, така ли? Костелив пръст го мушна в гърба.

— И в милостта няма нищо лошо, ама отсъждането е на първо място. Иначе не знаеш към какво проявяваш милост. Пък и аз открай време чувам, че вие, омнианците, сте много запалени по мачкането и поразяването.

— Това е било… в други времена. Сега си служим с мачкащи и поразяващи доводи.

— И остри реплики, а?

— Е, щом всеки въпрос има две страни…

— А какво правите, когато някой избере невярната? — последва въпрос като стрела.

— Исках да кажа, че се стремим да видим всичко и от гледната точка на другия — търпеливо обясни Овес.

— Тоест в изтезанията няма нищо лошо от гледната точка на мъчителя, тъй ли?

— Госпожо Вихронрав, вие сте родена да спорите.

— Как пък не!

— Поне ми е ясно, че в Синода ще се чувствате като риба във вода. За членовете му се знае, че дни наред са водили разгорещена дискусия колко ангели могат да се поберат на върха на игла.

Почти чуваше как заработи умът на Баба. Накрая тя попита:

— Голяма ли е иглата?

— Боя се, че не съм осведомен.

— Ами ако е обикновена домакинска игла, значи ще се поберат шестнайсет.

— Шестнадесет ангела ли?

— Ъхъ.

— И защо?

— Де да знам. Току-виж, обичат да танцуват по игли.

Мулето пристъпяше надолу по склона. Тук мъглата се сгъстяваше.

— Да не сте преброила, че са шестнадесет? — промълви накрая Овес.

— Не съм, ама с какво тоя отговор е по-лош от всеки друг? Значи за туй спорят вашите набожни старци?

— Обикновено — не. Например в момента продължава много интересен дебат за същността на греха.

— И какво мислят те? Против греха са, нали?

— Не е толкова просто. Не е въпрос, позволяващ деление на черно и бяло. Има твърде много оттенъци на сивото.

— А, не.

— Моля?

— Няма никакво сиво, а само бяло, дето се е поизмърляло.

Учудваш ме, щом и туй не знаеш. Грях е, младежо, когато се държиш с хората, все едно са предмети. И със себе си също. Ето ти го греха.

— Струва ми се, че е далеч по-сложно…

— Не е. Когато хората почнат да разправят, че нещо било далеч по-сложно, значи ги е страх, че истината няма да им хареса. Хората като предмети — с туй се започва.

— О, уверен съм, че има и по-тежки прегрешения…

— И те започват, когато смяташ хората за предмети…