Тери Пратчет - Захапи за врата

— Боиш се, че някъде са го закърпили накриво ли?

Откакто се помнеше, Леля Ог вярваше, че нищо не може да я стресне, но грешеше. Най-силно е неочакваното стъписване.

— Все пак съм омъжена — напомни Маграт с усмивка, щом разгада изражението й.

Развесели се, че поне веднъж успя да подложи кабърче пред безгрижното шляене на Леля по живота.

— Ама… тоест Верънс… сещаш се… всичко ли му е наред в…

— О, да. Всичко е… чудесно. Но вече разбирам смисъла на шегичките ти.

— На всички ли? — омърлушено промълви Леля като играч, от чието любимо тесте са извадили всички аса.

— Е, без онази за жреца, старицата и носорога.

— Надявах се! — отдъхна си Леля. — И аз не я разбирах, докато не навърших четирийсетака!

Игор изкуцука до тях.

— Тук ша шамо шлугите. Можете да ше наштаните при мен в штарата кула. Вратите ша много яки.

— На госпожа Ог ще й хареса — увери го Маграт. — Тъкмо преди малко спомена какви хубави крака имате. Нали, Лельо?

— Ишкате ли от тях? — разпалено предложи Игор, изкачвайки се пред тях по стълбата. — Имам в изобилие и ще е добре да ошвободя място в мразилника.

— Какво?! — вцепени се Леля.

— Аз шъм човекът, от когото имате нужда, ако тършите някакъв орган — похвали се той.

Маграт се закашля задавено.

— Ама ти… съхраняваш в лед парчета от хора ли? — с ужас попита Леля. — Парчета от разни хора? Насечени? И една стъпка по-нагоре няма да се кача!

Беше ред на Игор да изпадне в ужас.

— Не от разни хора! А от роднини.

— Накълцал си семейството си?!

Леля започна да слиза заднешком, а той трескаво размаха ръце.

— Това е традиция! Вшеки Игор завещава тялото ши на рода! Защо да хабим здрави органи? Да вземем например моя чичо Игор. Умря от бикове, но оштанаха шърце в чудешно шъштояние и бъбреци, които направо плачеха за друго тяло, да не шпоменавам и че имаше ръцете на дядо, направо шъкровище. — Той изпръхтя. — Ех, защо не ше паднаха на мен, беше превъзходен хирург.

— Е-е… вярно, че във всяко семейство има приказки от рода на „Той има очите на баща си“… — подхвана Леля.

— Не, те шега ша в моя втори братовчед Игор.

— Но… но кой реже и съшива? — успя да измънка Маграт.

— Аз. Вшеки Игор научава домашната хирургия още на коленете на швоя баща. И пошле ше ушъвършенштва ш бъбреците на швоя дядо.

— Извинявай, ама не дочух от какво е умрял чичо ти… — промърмори Леля.

— От бикове — повтори Игор и отвори следващата врата.

— Да не е ядосал някое стадо?

— Не, штадото паднало отгоре му. Невероятен инцидент. Предпочитаме да не го обшъждаме.

— Извинявай, но… да разбираме ли, че оперираш и себе си? — недоумяваше Маграт.

— Не е трудно, штига да знаете какво вършите. Разбира ше, понякога имате нужда от огледало. По-лешно е, ако има и кой да притишка ш пръшт възлите.

— Не е ли болезнено?

— Не, винаги им напомням да ши дръпнат пръшта, преди да затегна възела.

Вратата изскърца с протяжно болезнено стенание. По-точно имаше повече скърцане, отколкото врата, и звукът се проточи няколко секунди след отварянето й.

— Истинска отврат — оплака се Леля.

— Благодаря. Дни наред ше мъчих, докато поштигна този ефект. Такова шкърцане не ше дължи на шлучайношт.

От тъмнината се разнесе джафкане и някакво същество скочи към Игор, събаряйки го на пода.

— Махни ше, лигльо!

Беше куче. Или няколко кучета, събрани в едно. Имаше само четири крака, и то с почти еднаква дължина, но не и с еднаква разцветка, както веднага забеляза Маграт. И главата беше само една, обаче черното ляво ухо стърчеше нагоре, а бяло-кафявото дясно висеше. Животното беше особено въодушевено в облизването и пръскането на слюнки.

— Това е Огризчо — представи любимеца си Игор, който още не можеше да стане сред вихрушката от палави лапи. — Той е един оштаряващ глупчо.

— Огризчо, значи… — проточи Леля. — Добро име. Подходящо.

— Вече е на шедемдешет и ошем години. — Игор ги поведе надолу по вита стълба. — Поне някои чашти от него.

— Прекрасни шевове — похвали го Маграт. — И явно е понесъл добре шиенето. Весел е като куче с две… Ох, не видях веднага, че наистина има две…

— Имах една в повече — потвърди Игор, а Огризчо подскачаше около него. — И ши казах: „Тол-кова му е вешело ш една, защо да не му е още по-забавно ш две…“ Устата на Леля Ог едва понечи да се отвори и…

— Гита Ог, не смей да се обаждаш! — отсече Маграт.

— Кой, аз ли? — невинно се учуди Леля.

— Да! Точно това се канеше да направиш. Знаеш, че той говори за опашки, а не за… друго.