Тери Пратчет - Захапи за врата

— Тъй ли? Ами ако някой не ще да вярва в Ом, но се старае да живее праведно?

— Съгласно заветите на пророк Брута да живеем праведно означава да вярваме в Ом.

— Брей, че хитро го е извъртял! От всяко положение падаш в капана. Имал е мозък в главата, щом го е измислил. И какви други умни слова е изрекъл?

— Не ги е изричал от желание да се покаже умен! — разгорещи се Овес.

— Но щом питате… В Пис-мото си до симонитите е казал, че само чрез другите хора самите ние наистина ставаме хора.

— Ами добре. Туй го е налучкал вярно.

— И още е казал, че трябва да носим светлина в тъмните места.

Баба мълчеше.

— Споменах това — продължи Овес, — защото когато бяхте… помните, в ковачницата… промълвихте почти същите думи…

Баба така запъна крака в калта, че пасторът едва не забоде нос в пътеката.

— Какво съм правила?

— Ами мърморехте и…

— Да не съм приказвала… насън?

— Да. Имаше нещо за мрака, който бил на мястото на светлината. Запомних това ясно, защото в „Книгата на Ом“…

— Да не си подслушвал!

— Не подслушвах, но беше неизбежно да чуя, не мислите ли? А вие сякаш се карахте с някого…

— Всяка моя дума ли помниш?

— Да, предполагам.

Баба се попрепъва още малко и спря в черна локва, която запълзя нагоре по ботушите й.

— А можеш ли да забравиш?

— Моля?

— Не си толкоз нелюбезен, че да разправяш на всички наоколо какво е плещила една старица, която не е била на себе си, нали? — бавно изрече тя.

Овес помисли.

— За какво бълнуване говорите, госпожо Вихронрав?

Тя се преви от облекчение.

— Ах… Няма таквоз нещо, не съм бълнувала.

Двамата се гледаха, а в тресавището около краката й се пукаха черни мехури. Постигнаха нещо като примирие.

— Питам се, младежо, ще бъдеш ли тъй добър да ми помогнеш да се измъкна?

Отне им известно време, наложи се Овес да откърши клон от най-близкото дърво и въпреки усилията му Баба извади първия си крак без ботуша. А щом единият ботуш каже сбогом на собственика си в тресавище, другият просто е задължен да го последва от братски чувства.

Най-сетне Баба се озова на сравнително сухо подобие на земя по най-коравия чифт чорапи, които свещеникът бе виждал. Наглед можеха да издържат и на удар с чук.

— Свестни ботуши бяха — сподели Баба, загледана в мехурите по водата. — Както и да е, не бива да се помайваме.

Още се олюляваше, когато продължиха, но възхити Овес, като остана права. У него се зараждаше поредното мнение за старицата. Всъщност тя го принуждаваше да си променя мнението за нея горе-долу веднъж на половин час. Този път той осъзна, че вещицата просто трябва да надделява над някого. Ако нямаше над кого, сигурно надделяваше над себе си.

— Жалко за твойта книжка със свещени слова… — подхвърли Баба, щом повървяха по пътеката.

Овес не отговори веднага.

— Лесно ще си набавя друга — подхвърли сдържано.

— Май ти е тежичко без книжката със словата.

— Хартия, нищо повече.

— Ще помоля краля да се погрижи по-скоро да получиш друга.

— Не бих му губил времето с това.

— Ужасно е обаче да изгориш толкоз слова.

— Ако имат смисъл, не горят.

— Не си толкоз тъп, макар да носиш смешна шапка — отбеляза Баба.

— Усещам, когато ме поднасят, госпожо Вихронрав.

— Не е зле, че си схватлив.

Помълчаха още малко. Поредната порция суграшица отскачаше от островърхата шапка на Баба и широкополата шапка на Овес.

Тя отвори уста след малко:

— Няма смисъл обаче да ме скланяш да вярвам в Ом.

— Госпожо Вихронрав, Ом да ме пази от таки-ва опити! Дори не съм ви дал брошурка досега, нали?

— Не си, ама се мъчиш да ми втълпиш: „Леле, колко мил младеж, неговият бог сигурно е страхотен, щом таквиз мили младежи помагат на старици като мене.“ Не е ли вярно?

— Не е.

— Сериозно? Е, дори да е вярно, номерът ти не минава. Понявгаш можеш да вярваш в хора, но не и в богове. И да ти река още нещо, господин Овес…

— Да? — въздъхна пасторът.

Тя се обърна, погледна го и изведнъж живна.

— За тебе ще е по-добре да не повярвам-мушна го в гърдите с острия си показалец. — А тоя Ом… виждал ли го е някой?

— Знае се, че три хиляди души видели с очите си явяването му в Средищния храм, когато сключил Съглашението с пророк Брута и го спасил от смърт чрез изтезания върху желязната костенурка…

— Хващам се на бас обаче, че сега спорите точно какво са видели ония хиляди, а?

— Ами… права сте, има всякакви мнения…

— Тъй, тъй. Таквиз са хората. Но пък ако аз го бях видяла наистина да е там, на живо, все едно да съм пламнала от треска. Ако аз знаех, че има някой бог, дето поне мъничко му пука за хората, наглежда ги бащински и се грижи за тях майчински… От мене нямаше да чуеш приказки като „Всяко нещо си има две страни“ и „Длъжни сме да зачитаме вярванията на другите“. И нямаше да ме видиш да се държа кротичко с надеждата, че всичко ще се подреди добре накрая. Не и ако у мен пламтеше такъв огън като безмилостен меч. А щеше да пламти, господин Овес, повярвай. Казваш, че вие вече не горите хора и не ги принасяте в жертва, ама тъкмо туй означава истинската вяра, увря ли ти главата? Да жертваш своя живот ден след ден, да храниш с него пламъка, за да разнасяш истината, да работиш, да дишаш за нея. Ето какво е религията. Всичко останало е… добри обноски. И начин да се срещаш със съседите.