Тери Пратчет - Захапи за врата

Верънс нахлу гръмовно през портата. Шон го позна само по бродерията на нощницата и пухкавите чехли. Стискаше с две ръце дълъг меч над главата си и се ускоряваше направо към вратата на кулата, а воят от устата му не успяваше да го догони.

Острието се заби в дървото и Шон чу как се разтресе цялата врата.

— Ама той се е побъркал! — развика се Дарън. — Дайте да дръпнем горкия човек, докато не са го надупчили!

Двама от тях се втурнаха към краля, който стърчеше водоравно, опрял крака във вратата, за да измъкне меча си.

— Хайде, ваше вели… Аааах!

— Ха, На ти един по човката!

Дарън се олюля назад, притиснал длани до лицето си.

Мънички фигурки гъмжаха по двора след краля като някаква странна напаст.

— Нак мак Фигъл!

Последва още един писък. Джейсън се помъчи да укроти въодушевлението на монарха и направи откритие — освен че докосването на владетеля може да излекува някои заболявания по темето на поданика, но и темето на самия владетел може да придаде на носа на поданика любопитно плоска форма.

В земята около тях се забиваха стрели.

Шон дръпна за ръката Големия Джим.

— Колкото ще да къркат ония горе, ще изтрепят всички! — кресна му в олелията. — Ела с мен!

— И к’во ще правим?

— Ще чистим клозетите!

Тролът изтопурка след него към другия край на замъка, където Кулата на гонга се извисяваше в цялото си ароматно величие. Тя беше проклятието в живота на Шон. Всички клозети на твърдината се изпразваха в тази кула. В задълженията на Шон влизаха и почистването на ямата в основата й, и извозването с количка на съдържанието до градините, където с усилията на Верънс то полека се превръщаше отново в част от Ланкър 11 11 Ролята на дебелото черво в усилията за изграждане на по-хубава страна често е подценявана от историците. . В замъка обаче стана далеч по-многолюдно напоследък, затова ежеседмичните му занимания с лопатата и количката вече не бяха кротък отдих в уединение. Разбира се, бе оставил недовършената работа да се… понатрупа, но нима очакваха от него сам да свърши всичко?

Махна на Големия Джим да отиде до вратата в подножието на кулата. За щастие троловете са равнодушни към органичните миризми, макар че могат да разпознаят всеки вид варовик по уханието.

— Искам да я отвориш, когато ти кажа — обясни, откъсна ивица от ризата си и я уви около върха на стрелата. Порови в джобовете си за кибрит. — Щом я отвориш — продължи и успя да запали плата, — искам да избягаш много, ама много бързо, ясно? Добре… отвори!

Големия Джим дръпна дръжката и вратата се завъртя на пантите си с тихичко примляскване.

— Бягай! — ревна му Шон.

Опъна тетивата и пусна стрелата в зейналия отвор на рамката.

Пламтящата стрела изчезна в смрадния мрак. Още няколко удара на сърцето не се случи нищо. После Кулата на гонга избухна.

Процесът беше изненадващо бавен. Синьозелените пламъци изригваха етаж след етаж почти мързеливо и издухваха камъни от зида, с което придаваха на кулата приятния вид на запален бенгалски огън. Покривът цъфна като маргаритка. После времето, звукът и движението се завърнаха с грохот.

След няколко секунди вратата на предната кула се отвори с трясък и войниците изтичаха навън. Кралят се заби по балистична траектория в първия.

Шон понечи да се втурне в битката, но някой се стовари отгоре му и го притисна на земята.

— Брей, и тоя си играе на войничета! — ухили се подигравателно ефрейтор Свиц, изправи се със скок и измъкна меча си от ножницата.

Вдигна го за съсичане, а Шон се претърколи и удари нагоре с ланкърския мирновременен армейски нож. Ако имаше време, не се знае дали не би избрал Устройството за критичен анализ на парадокси или Уреда за откриване на зрънца надежда, или Спиралната измишльотина за утвърждаване реалността на битието. В този случай обаче си послужи с Инструмента за много бързо прекратяване на спорове.

Скоро от небето се изсипа мек пороен дъжд.

Е… поне беше пороен.

И несъмнено мек.

Агнес за пръв път виждаше такава тълпа. Оскъдният опит й подсказваше, че тълпите са шумни. Тази оставаше безмълвна. И се състоеше от почти цялото население на града. Учудиха я, когато поведоха и децата си.

Но Пердита не се изненада.

„Ще избият вампирите, а децата ще гледат.“

„Прекрасно — отсъди Агнес, — тъкмо така трябваше да постъпят.“

„Но — ужаси се Пердита — после дълго ще ги мъчат кошмари!“

„Напротив. Ще престанат да ги мъчат. Понякога е задължително всеки да научи, че чудовището е мъртво, и да помни, за да разкаже и на вну-ците си.“