Тери Пратчет - Захапи за врата

— Тя се поукроти и продължи по-тихо:

— Както и да е, но аз щях да бъда такваз, ако вярвах от душа. А туй май вече не е на мода, щото като видите зло, почвате да кършите ръце и да се вайкате: „Ох, ами сега, трябва да го обсъдим.“ Ей туй мисля, господин Овес. Бъди доволен, че нещата са, каквито са. И недей да тичаш след вярата, що-то нивгаш няма да я догониш.

— Баба добави почти нехайно: — Ама туй не пречи да живееш праведно. Зъбите й затракаха, защото леден повей уви мократа пола около краката й.

— Нямаш ли още някоя книжка с благочестиви слова?

— Нямам… — смотолеви все още сащисаният Овес.

„О, Господи, ако тя си намери религия по нрава, какво ще изригне от тези планини, за да помете равнината? О, Боже… Аз току-що казах «О, Бо-же»…“

— Ами сборник с псалми? — провери Баба.

— Нямам.

— Тънко молитвениче за всеки случай?

— Нямам, Бабо Вихронрав.

— По дяволите…

Баба бавно се свлече назад като празна дреха.

Овес се втурна и я хвана, преди да е пльоснала в калта. Тънки бели пръсти стиснаха толкова сино китката му, че той изписка. После Баба се отпусна в ръцете му.

Той не разбра какво го накара да вдигне глава.

Закачулена фигура на бял кон чакаше недалеч, очертана от бледосиньо сияние.

— Махай се! — изтръгна се вой от гърлото на Овес. — Да изчезваш на секундата, иначе ще те… ще те…

Отпусна неподвижното тяло върху по-мека трева, гребна шепа кал и я метна в мрака. После хукна нататък и заудря диво по силует, който ненадейно се оказа изтъкан само от сенки и виеща се мъгла.

Изтича обратно, нарами Баба Вихронрав и побягна надолу по склона.

Мъглата зад него отново очерта ездач върху бял кон.

Смърт поклати глава.

— А А3 ДОРИ НИЩО НЕ БЯХ КАЗАЛ.

Черна жега заливаше на вълни Агнес, после зейна яма и започна пропадане в задушаваща тъма.

Усети копнежа. Придърпваше я като мощно подводно течение.

„Е — примири се замаяно, — поне ще смъкна тлъстините…“

„Да — съгласи се Пердита, — ама ще се мацаш с толкова грим, че ще сложиш някое и друго килце.“ Гладът я изпълваше цялата, тласкаше я все по-устремно.

И отзад блесна светлина. Падането се забавя-ше постепенно сякаш заради невидима перушина, светът се завъртя и Агнес се издигаше отново, по-бързо от връхлитащ орел — все към уголемяващия се кръг от студена бяла…

Не беше възможно да е чула думи. Нямаше звуци, а само недоловимо шумолене. Виждаше обаче сенките на думи, въздействието им върху съзнанието, след като са били изречени. И нейният глас побърза да запълни изникналата форма: „Туй… аз… няма, да… го… търпя… и… толкоз…“ Избухна сияние.

Някой се канеше да забие кол в сърцето й.

— Квств? — изфъфли Агнес и отблъсна ръката. Задави се и изплю лимона от устата си. — Ей, престани най-после! — заповяда с цялата безцеремонност, която успя да събере. — Какво си мислиш, че правиш, бе? Приличам ли на вампирка?

Мъжът с кола и чука в ръцете се подвоуми, но опря пръст отстрани до шията си.

Агнес напипа двете подути ранички на своята шия.

— Само ме е одраскал! — заяви, избута отново кола и седна.

— Кой ми е свалил чорапа? Питам ви — кой ми свали левия чорап? И случайно не надушвам ли врящ оцет? Защо имам толкова много макови семена под сутиена? Ако не го е направила жена, ще си имаме сериозни разправии, обещавам ви!

Хората около масата взеха да се споглеждат, разколебани от необуздания й гняв. Агнес се озърна, защото нещо я бръсна по ухото. Над нея висяха звезди, кръстове, кръгове и по-сложни форми на религиозни символи. Никога не бе изпитвала склонност към такава вяра, но поне ги разпознаваше.

— А това над мен е проява на ужасна безвкусица — увери околните.

— Тя не се държи като вампир — промълви един мъж.

— И не изглежда като вампир. Освен това се сби с тях.

— Видяхме как един я захапа! — възрази някаква жена.

— Беше тъмно и не си е премерил захапката — заяви Агнес, но знаеше, че не е вярно.

Гладът у нея се надигаше. Не беше като черния копнеж в тъмата, но си имаше и сила, и неотложност. По неволя му се предаде.

— Бих убила за чаша чай — промърмори Агнес. Това наклони окончателно везните. Чаят не е течността, за която някой се сеща, като стане дума за вампири.

— И в името на милосърдието ме оставете да изтръскам поне малко от маковото семе! Чувствам се като кифличка.

Отдръпнаха се, тя спусна крака от масата и вече виждаше вампира, проснат на пода. Едва не си помисли: „Другия вампир.“ Беше мъж с дълъг фрак и изискана жилетка, оплескани с кръв и кал. От сърцето му стърчеше кол. Но трябваше да почака, докато установи кого от вампирите е зърнала. Поне докато не й покажеха главата.