Тери Пратчет - Захапи за врата

— Опитаха се да превърнат хората в предмети — промърмори на глас.

— Не ви чух добре, госпожице — сепна се Пьотр до нея.

— А… мислех си нещо.

Пердита се чудеше как на Агнес й хрумна и другата идея. Посъветва хората да разпратят вестоносци до съседните градове, за да опишат случките през нощта. Беше необичайно за Агнес гаднеене.

Тя обаче помнеше ужаса по лицето на кмета, после и скованото усърдие, с което се мъчеше да удуши графа, увил около шията му златната верига — символа на поста си. Вампирът го уби с такъв удар, че почти го разкъса на две.

Опипа раните на своята шия. Агнес не си позволяваше надежда, че вампирите не улучват при захапване, но Влад май бе сбъркал, защото тя не се чувстваше вампирка. Дори не се вълнуваше от представата за възсурова пържола. Бе провери-ла дали вече може да лети, когато никой наоколо не я гледаше, но си оставаше привързана към гравитацията както винаги. А смученето на кръв… а, не, ако ще и да е единствената достъпна диета. Все пак жалко за летенето…

„Това те промени“ — подсказа й Пердита.

— Как?

— Моля, госпожице?

„Сега си по-наострена… наежена… гадна.“

— Може да е било крайно време.

— Моля, госпожице?

— О, няма значение. Дали не носите някой сърп в повече?

Вампирите напредваха бързо, но доста трудно. Вместо да летят, приличаха на обещаващи канди-дати за световен рекорд по скок на дължина.

— Ще изгорим до основи онова свърталище на неблагодарници! — изстена графинята, кацайки тежко.

— Накрая ще го изгорим до основи — поправи я Лакримоза. — Ето до какво води снизхождението, татко. Надявам се, че чуваш какво ти казвам.

— И то след като плати за построяването на камбанарията — додаде графинята.

Графът си разтриваше шията, по която следите от златната верига набъбнаха в червени отоци. Още не му се вярваше, че човек може да намери у себе си толкова сила.

— Да, това би могло да се окаже най-правилното решение — съгласи се. — Разбира се, ще се погрижим новината да се разпространи.

— Да не мислиш, че и днешната новина не е плъзнала веднага? — подхвърли Лакримоза, щом тупна на земята до него.

— Лаки, скоро ще съмне — отвърна й графът с насилено търпение. — И благодарение на моето възпитание ще бъде само досадна неприятност, а не причина да се разпаднеш на купчинка прах. Помисли за това.

— Оная бабичка Вихронрав ни стори това, на-ли? — процеди Лакримоза, която не желаеше да се радва на преимуществата си. — Скрила се е някъ-де и ни напада. Не може да е в бебето. Влад, не е ли в твоята дебелана? Там има място за мнозина. Братко, слушаш ли ме изобщо?

— Какво? — разсеяно смънка Влад.

След поредния завой на пътеката пред погледите им се откри замъкът.

— Видях как не се сдържа и я захапа. Много романтично, няма що. Те обаче я завлякоха наня-къде. Ще трябва да намерят доста дълъг кол, за да го забият в някой жизнено важен орган.

— Непременно се е прехвърлила наблизо-предположи графът. — Логично е. У някого, който беше тогава в залата…

— Не се съмнявам, че е в някоя от другите вещици — заяви графинята.

— Знам ли…

— В онзи тъп пастор — предложи своята версия Лакримоза.

— Вероятно идеята би й допаднала — допусна графът. — Но подозирам, че не го е направила.

— Да не е… Игор? — мина на друг вариант дъщеря му.

— Не бих си губил времето с такава догадка — скастри я графът.

— Все пак си мисля, че беше у Дебелата Агнес.

— Не е чак толкова дебела — кисело се запъна Влад.

— Накрая щеше да ти омръзне и щеше да ни се пречка в краката като останалите — увери го Лакримоза. — По традиция трябва да имаш за спомен кичур от косите й, а не цялата глава в комплект с другото…

— С нея щеше да е различно.

— Само защото не успяваш да проникнеш в ума й ли? И докога щеше да ти е интересно?

— Аз поне захапах някого — натърти Влад. — А на теб какво ти стана?

— Да, Лаки, ти се държа твърде необичайно — подкрепи го графът малко преди да стигнат до подвижния мост.

— Ако онази се криеше у мен, щях да знам! — изръмжа Лакримоза.

— Не съм убеден — разочарова я графът. — Достатъчно е да намери слабо място…

— Татко, тя не е нищо повече от вещица. Да си признаем откровено — започнахме да се държим, сякаш има някаква страшна мощ…

— Може все пак да е била Агнес… Графът впи в сина си пронизващ поглед.

— Скоро ще се приберем в замъка — опита се да ги успокои графинята. — Всички ще се почувстваме добре, ако си легнем по-рано през деня.

— Откараха най-хубавите ни ковчези в Ланкър — начумери се Лакримоза. — Някои от нас бяха толкова самонадеяни…