Тери Пратчет - Захапи за врата

— По тия земи хората май не умират, а се разпределят между живите — установи Леля.

— Дай, за да вземеш — поучително изрече Игор.

— И твоят нов план се състои в?… — подкани го Лакримоза, прекрачвайки отломките.

— Избиването на всички поголовно. Признавам, не е кой знае колко оригинален, затова пък е проверен и доказан в практиката.

Всички приеха с одобрение думите на графа, само дъщеря му пак беше недоволна.

— Всички поголовно? Наведнъж ли?

— Добре, запази си неколцина за по-късно, щом толкова искаш.

Графинята го хвана под ръка.

— О, как ми напомняш за нашия меден месец!… Нали бяха прелестни онези нощи в Гржскнвидж?

— Да, като в свежата зора на света — тържествено отвърна графът.

— Каква романтика… и какви прекрасни хора срещнахме! Нали не си забравил господин и госпожа Харкър?

— Пазя много мили спомени за тях. Двамата ни стигнаха почти за цяла седмица. А сега искам всички да ме слушате внимателно. Свещените символи няма да ни навредят. А светената вода е като обикновената… да, знам какво си мислите, но Криптофър просто си позволи разсеяност. Чесъ-нът е само една от разновидностите лук. Нима страдаме от кромид? Нима се боим от праз? Не. Малко сме уморени, това е. Малиция, свикай останалите от клана. Ще дадем кратка почивка на разсъдливостта си. А после, на сутринта, пак ще можем да налагаме новия световен ред… туй аз няма да го търпя и толкоз…

Той плъзна пръсти по челото си. Графът се гордееше с ясното си съзнание и полагаше грижи да остане такова. Но в момента го чувстваше разголено, сякаш някой му надничаше над рамото. И не откриваше у себе си увереност, че мисли правилно. Не би могла да се вмъкне в неговата глава, нали? Немислимо беше някаква си селска вещица да преодолее способностите му да се брани. Логично…

Усети гърлото си пресъхнало. Поне нищо не пречеше да се вслуша в гласа на природата си. Но този път гласът звучеше някак смущаващо.

— Дали имаме… чай? — запъна се графът.

— А какво е чай? — попита графинята.

— Той… расте на храсти, струва ми се.

— Тогава как го захапваш?

— Ами… ъ-ъ… пуска се в кипяща вода, така ли беше?

Графът разтърси глава опитвайки да се осво-боди от демоничната жажда.

— Докато е още жив ли? — наостри слух Лакримоза.

— …и сладки бисквитки… — мънкаше графът.

— Скъпи, според мен е време да се овладееш — промълви графинята.

— А този… чай… — проточи Лакримоза — …да не е кафяв?

— Да — прошепна баща й.

— Защото когато бяхме в Ескрау и исках да захапя някого, веднага ми се явяваше страшната представа за чаша, пълна до ръбовете с тази га-дост.

Графът пак потръпна.

— Не знам какво ми е. Но нека се придържаме към онова, което знаем. Да се подчиним на зова на кръвта…

Втората жертва в битката за замъка беше Варго — дългурест младеж, който всъщност стана вампир с надеждата да се запознае с интересни момичета… или поне с някакви момичета. Освен това му внушаваха, че е елегантен в черни одежди. Но не след дълго откри, че интересите на вампира рано или късно се съсредоточават в следващото засищане на глада. Не си бе представял шията на момичетата като най-привлекателната част от телата им.

В момента обаче само жадуваше да си отспи. И когато останалите вампири нахълтаха в същинс-кия замък, той се завлече полека към своето под-земие и удобния си ковчег. Естествено беше гладен, защото в Ескрау получи само ритник в гърдите, но инстинктът за самосъхранение му стигна, за да остави лова на другите и да се появи отново за пиршеството.

Ковчегът му се намираше по средата на сум-ранното мазе, а капакът бе захвърлен немарливо наблизо.

Варго не си оправяше леглото и когато още беше човек.

Легна, повъртя се, докато си намести главата на възглавницата, после придърпа капака и го заключи отвътре.

Ако приемем, че сме се отдръпнали встрани от ковчега на поставката му, ще наблюдаваме как протичат две случки. Едната — сравнително бавно. Варго започна да проумява, че досега в ковчега му нямаше възглавница.

В същото време Грибо реши, че е побеснял и не иска да се примирява повече с този тормоз. Първо се друсаше в онова нещо на колела, а Леля неволно седна отгоре му. И макар да се ядоса, котаракът знаеше с животинския си усет, че да я одраска би било най-непростимата тъпотия в живота му, защото никой друг не изглеждаше настроен да го храни. От това настроението му се вкисна още повече.

После се натъкна на куче, което понечи да го оближе. Грибо го ухапа и одраска няколко пъти, но само поощри глупавия пес да се държи още по-дружелюбно.