Тери Пратчет - Захапи за врата

Взря се в птицата, чиято глава веднага се обърна към него.

— Това е… другият феникс, нали?

— Да — отвърна Баба, вперила поглед в портата. — Просто феникс. От никоя жива твар не се среща само по една.

— Но той много прилича на малък ястреб.

— Родил се е сред ястреби, затуй прилича на тях. Ако се беше излюпил в курник, щеше да е пиле. Логично е. И ще си остане ястреб, докато не възникне нужда да бъде феникс. Те са срамежливи птици. Значи фениксът е туй, в което може да се превърне…

— Твърде много черупки…

— Тъй си беше, господин Овес. И кога се случва фениксът да снесе две яйца? Когато е необходимо. Дървеняааау се досети. Щото и фениксът е от птичето царство. На първо място е птица, а чак после — мит.

Крилата на портата висяха накриво, железният обков беше нагънат, а дебелите дъски тлееха, но някой се бе опитал да ги затвори. По остатъците от свода личеше гравиран в камъка прилеп, който достатъчно изчерпателно обрисуваше що за място е замъкът.

А върху китката на Баба качулката на ястреба припукваше и димеше. Пред очите на Овес по кожата отново блеснаха пламъчета.

— Знае какво са сторили — промълви Баба. — Знаел е още с излюпването си. И не понася злото.

Главата насочи към Овес нажежения си до бяло поглед и пасторът неволно отстъпи, закривайки с длан очите си.

— Ей там е чукалото — кимна Баба към тежката желязна халка, увиснала на едното нацепено крило.

— Какво?! Искате да почукам на вратата? Във вампирски замък?

— Няма да се промъкваме крадешком, я! Бездруго вие, омниаиците, много си падате да тропате по хорските врати.

— Е, така е — призна Овес, — но обикновено за да предложим молитва и да събудим интерес към разяснителните брошури… — разклати халката ня-колко пъти и гръмовното ехо отекна в долината, — …а не за да ни разкъсат гърлата!

— Представи си, че си попаднал на по-негостоприемна към пастори улица. Опитай пак… да не са се скрили зад дивана, като са те видели, а?

— Ха!

— Ти добър човек ли си, господин Овес? — нехайно попита Баба, щом ехото затихна. — Дори без святата си книга, свещения си амулет и свещеническата си шапка?

— Ъ-ъ… опитвам се… — престраши се пасторът.

— Е… тука ще прозреш какъв си — увери го Баба. — Най-сетне опряхме и до огъня, господин Овес. Тука ще прозрем и двамата.

Леля препускаше нагоре по някакви стъпала, а двама вампири я гонеха по петите. Не се справяха добре, защото още не бяха осъзнали, че не летят, но и друго нещо им пречеше.

— Чай! — пищеше единият. — Трябва да пийна… чай. Леля бутна вратата към бойниците. Двамата я последваха и се спънаха в подложения крак на Игор.

Той замахна с две подострени крачета от маса.

— Момчета, как ши предпочитате колчетата в шърцето — бързичко или бавничко? — крещеше яростно, докато удряше. — Да бяхте казали поне веднъж, че харешвате моите паяци!

Леля се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Баба е нейде наблизо — изхриптя. — Само не ме питай как познах. Ама тия двамата умираха за чаша чай, а не вярвам, че друг освен Есме може да им разбърка тъй главите…

Тропотът на чукалото изгърмя в двора под тях. А отсрещната врата към бойниците се отвори. Половин дузина вампири настъпиха към Леля и Игор.

— Много глуповато се държат, нали? — подхвърли тя. — Я ми дай още два-три кола.

— Лельо, швършиха ни коловете.

— Добре, де, дай бутилка светена вода… И по-бързай…

— Няма нито капка, Лельо.

— Нищичко ли нямаме?

— Имам един портокал.

— Че що ни е портокал?

— Лимоните шъщо швършиха.

— И каква полза от портокала, ако халосам с него вампир по устата?

Игор се почеса по темето.

— Ами шигурно по-трудно ще ше проштудява тази зима…

Тропането пак отекна от стените на замъка. Неколцина от вампирите се промъкваха по двора към портата.

Леля обаче зърна проблясък през цепнатина в дъските. Инстинктът си каза думата. Вампирите се хвърлиха напред, тя сграбчи Игор и го натисна да легне по лице.

Остатъците от свода се пръснаха, всеки камък и дъска поотделно върху раздуващия се мехур от непоносим за очите пламък. Огънят понесе вампирите и те запищяха, когато ги подхвърли нагоре. Щом сиянието поизбледня, Леля надникна предпазливо в двора.

Вместо унищожената порта видя птица колкото къща, а размахът на горящите й криле обхващаше целия замък.

Могъщ Овес се надигна на длани и колене. Около него ревяха пламъци. Очакваше кожата му вече да се е овъглила, но противно на страховете му огънят изглежда не беше по-гибелен от горещ пустинен вятър. Въздухът се насити с миризмата на камфор и подправки.