Тери Пратчет - Захапи за врата

— Тоя пък що го домъкна?

— Ами май не можах да се отърва от него.

— Аз винаги се крия зад дивана — сподели опита си Леля.

Овес се загледа подчертано нанякъде. От крепостната стена се разнесе писък. Фениксът бе открил поредния вампир.

— Историята приключи, остана да пометем праха — изтърси Леля. — Не ми се сториха чак толкоз умни…

— Графът още е тук — с равен глас отрони Баба.

— Ами аз казвам да запалим всичко и да си ходим вкъщи. Не ми се вярва скоро да се мерне в Ланкър…

— Идва тълпа — намеси се Игор.

— Нищо не чувам — оплака се Леля.

— Имам много чувштвителни уши — похвали се той.

— Е, какво да се прави, някои от нас не могат да избират…

По подвижния мост заехтяха стъпки и след миг между отломките гъмжеше от хора.

— Ей, оная там не е ли Агнес? — усъмни се Леля.

Доскоро не би могла да сбърка фигурата, крачеща през двора, но имаше нещо ново в походката й — ботушите се стоварваха върху земята, сякаш имаха отдавнашна разпра с нея. И размахваше ръцете си така, че…

— Туй аз няма да го търпя и толкоз! — кресна Агнес и се изпъчи пред Баба. — Не мога да си подредя мислите. Заради теб е, нали?

Баба протегна ръка и докосна раничките на шията й.

— А, ясно. Ухапал те е един от тях.

— Да! И после незнайно как ти ми заговори!

— Не съм била аз. Ще да е било нещо в кръвта ти. И кои са тия хора? Защо оня мъж се мъчи да подпали стената? Не знае ли, че камъните не горят?

— О, това е Клод, трудничко е да го спреш, като си науми нещо. Моля те, предупреди ме навреме, ако го видиш да размахва кол и чук. Ами те са от Ескрау, един град наблизо… Кланът Сврак ги смяташе за свои домашни животни. За добитък! Както се канеха да се уредят и при нас!

— Няма да мръднем оттука, докато не си оправим сметките с графа — нареди Баба. — Иначе пак ще ни се натресе…

— Ъ-ъ… извинете… — обади се Овес, който размишляваше усилено — …извинете, но някой не спомена ли, че кралицата се е заключила в криптата?

— По-сигурно място няма — успокои го Леля. — Яка дебела врата и се залоства отвътре.

— Преграда ли са вратите за вампирите? — подхвърли пасторът.

Баба мигновено се вторачи в него.

— Какви ги приказваш? Овес отстъпи уплашено.

— А, сещам се какво го мъчи — заяви Леля. — Няма страшно, не сме тъпи, тя ще отвори, когато е сигурна, че сме ние…

— Не, питах ви как вратата ще попречи на вампирите да влязат?

— Ами как… Тя си е врата.

— Значи… те не могат да се превръщат в подобие на мъгла, така ли? — мънкаше Овес, препечен от обединената мощ на погледите им. — А аз се заблуждавах, че могат. Според мен го знае всеки, който е научил нещичко за вампирите…

Леля се нахвърли върху Игор.

— А ти не знаеше ли?

Устата му се отвори и затвори безмълвно.

— Штарият граф никога не поштъпваше така — смотолеви накрая.

— Да, ама той е играл честно — напомни му Леля.

От дълбините на замъка се надигна вой, но секна по средата.

— Това беше Огризчо! — хукна натам Игор.

— Огризчо ли? — намръщи се озадачено Агнес. Леля хвана ръката й в движение и я повлече след Игор.

Баба се полюшваше лекичко на краката си. Гледаше мътно.

Овес я погледна, стигна до решение, препъна се в най-добрите театрални традиции и се просна в прахоляка.

Баба примига, тръсна глава и го изгледа сърдито.

— Ха! Множко ли ти дойде, а? — попита дрезгаво.

Треперещи пръсти посегнаха надолу към пастора. Той ги улови, като се погрижи да не дръпне, и стана.

— Ако може да се държа за вас… — промърмори и тежестта й благодарно увисна на рамото му.

— Тъй… — изрече Баба. — Сега да намерим кухнята.

— Ъ? И какво ще правим в кухнята?

— След такваз нощ на всички ще ни олекне от чаша чай — просвети го вещицата.

Маграт подпря вратата с гръб и вторият удар разтърси резетата. До нея Огризчо заръмжа гърлено. Може би поради изобилието от претърпени операции успяваше да ръмжи с половин дузина гласове.

Последвалата тишина се оказа по-страшна и от блъскането.

Едва доловим шум я накара да погледне надолу. През ключалката се просмукваше зеленикав дим.

Беше гъст и забележимо мазен…

Маграт се стрелна през стаята и грабна буркана, който побираше доскоро лимоните, толкова спортсменски осигурени от загадъчния стар граф — любимеца на Игор. Махна припряно капачката и подложи буркана пред ключалката. Щом димът го запълни, Маграт пусна вътре няколко скилидки чесън и ядно нахлупи капачката.

Бурканът заподскача на пода.

А Маграт се загледа в капака насред пода. Вдигна го и чу далечния грохот на необуздана вода. Трябваше да очаква това, нали? В планините сигурно има много подземни реки.