Тери Пратчет - Захапи за врата

Пак шепот.

— Ние обаче сме хванали кралицата и бебето. Доколкото знам, ти държиш на тях.

Баба поднесе чашата към устните си, но се отказа.

— Ами убий ги. И каква полза за тебе от туй?

— Есме! — гневно възкликнаха в дует Леля Ог и Маграт.

Баба остави чашата на чинийката. На Агнес й се стори, че чу въздишката на Влад. И самата тя изпитваше копнежа…

„Знам какво е направила“ — прошепна Пердита.

„И аз знам.“

— Той блъфира — оповести Баба.

— Така ли? — сопна се Лакримоза. — А искате ли някой ден да имате вампирясала кралица?

— В Ланкър вече сме имали и такваз — разговорчиво я осведоми Баба. — Един от вашите захапал горката жена. Ама тя карала на сурови пържоли и каквото още намирала. Нивгаш не забила зъб в никого, както съм чувала историята. Викали й Гриминир Набивачката на кол.

— Какво?!

— Аз само рекох, че не е била кръвопийка. Не съм казвала, че е била мила женица. Хич не се свеняла да пролива кръв, ама не си позволила и да я пие. И вие не сте длъжни.

— Нищо не знаеш за истинските вампири!

— Знам повечко, отколкото си мислиш, а познавам и Гита Ог.

Леля примига озадачено. Баба отново вдигна чашата, но я остави, без да отпие.

— Тя обича да си сръбне. Ако я питате, ще ви рече, че трябва да е само най-хубавото бренди… — Леля кимна — …и тъкмо туй желае, ама иначе е доволна и от бирата като всеки друг. — Леля Ог вдигна рамене, а Баба продължи: — Но вие не щете да се задоволите с кървавица, нали, щото истината е, че пиете власт над хората. Познавам ви като себе си. Затуй знам и че няма да позволите косъм да падне от главицата на туй дете. — Баба разсеяно бъркаше чая. — Е, ако то вече имаше коса, де. Не можете, да ви е ясно.

Тя хвана чашата и внимателно остърга дъното й в ръба на чинийката. Агнес гледаше как Лакримоза жадно отвори уста.

— И затуй, да ви река, дошла съм само да видя дали заслужавате правосъдие или милосърдие. Зависи какво ще изберем.

— Сериозно ли се надяваш, че няма да сторим зло на месо? — Лакримоза се пресегна. — Гледай тогава!

Замахна яростно към бебето, но отскочи като ужилена.

— Не можеш — повтори Баба.

— Замалко да си счупя ръката!

— Жалко — спокойно отвърна вещицата.

— Ти… си вложила нещо магическо в детето, нали? — предположи графът.

— Не ми се вярва, че някой ще си го помисли — отрече Баба, а зад гърба й Леля започна да разглежда съсредоточено ботушите си. — Ето ви го, значи, и мойто предложение. Връщате ни Маграт и бебето, а ние ви отсичаме главите.

— Това ли наричаш правосъдие? — заяде се графът.

— Не, на туй му викам милосърдие. Баба пак остави чашата на чинийката.

— Тогава, жено, в името на милосърдието изпий най-после този чай! — изрева бясно графът.

Баба го опита и направи гримаса.

— Уф, къде ми е умът? Толкоз бръщолевих, че е изстинал.

Тя изящно изля течността от чашата на пода. Лакримоза изохка.

— Може скоро да ви мине — със същия лековат тон продължи вещицата. — Ама дотогаз няма да сторите зло нито на Маграт, нито на бебето, омразно ви е да пиете кръв и няма да бягате, щом някой ви се опълчи…

— Какво трябва да ни мине? — не разбра Влад.

— О, много са яки стените около вашите мисли — унесено промълви Баба. — Не можах да проникна през тях.

Графът се усмихна. Баба също.

— Затуй дори не ми хрумна.

Мъглата се стелеше из криптата, плъзгаше се край пода, стените и тавана. Потече нагоре по стъпалата и по тунела, валмата се изпреварваха, сякаш се перчеха едно пред друго.

Щъкащ по плочите непредпазлив плъх не се скри навреме. Мъглата го покри. Чу се кратък писък и когато мъглата отмина, останаха само няколко бели костици.

От нищото се появиха други бели костици, но сглобени в пълен скелет и наметнати с черна закачулена роба, дори с мъничка остра коса в лапите. Доближиха купчинката. Костеливите лапички потракваха по камъните.

— Писук? — жално изрече призрачето на покойния плъх.

— ПИСУК — отвърна Смърт на мишките. Друго не беше необходимо да каже.

— Искахте да знаете къде съм се пренесла — говореше Баба. — Никъде не съм ходила. Просто сложих частичка от себе си в нещо живо, а вие го взехте. Сега съм във всяко мускулче на телата ви, в главите също, и още как! Бях в кръвта, графе. Аз не вампирясах, ама вие се бабосахте, всичките до един. А пък вие винаги сте слушали зова на кръвта, нали?

Графът я зяпна.

Лъжичката се плъзна по чинийката и звънна на пода, разбърквайки тънкия слой мъгла. Бялата мътилка се просмукваше от стените и стесняваше кръга от черни и бели плочки около вампирите.