Тери Пратчет - Захапи за врата

— Сега явно живеем в модерни времена.

— Тъй разправят — промърмори Баба.

— Е, мадам, аз никога не съм им обръщал особено внимание. Петдесет години по-късно вече не са толкова модерни. — Той разтърси младите вампири като кукли. — Поднасям извиненията си за поведението на моя племенник. Държал се е твърде разпасано за един вампир. Жители на Ескрау, желаете ли да убиете тези двамата? Поне това мога да направя за вас.

— Че нали са ти роднини? — заяде се Леля Ог, а тълпата се втурна напред.

— Несъмнено. Но ние никога не сме били ценители на семейното щастие.

Влад погледна умоляващо Агнес и й протегна ръка.

— Нали не бихте допуснала да ме убият? Нали не бихте позволила да ми сторят това? Двамата можехме да… Няма да позволите, нали?

Множеството се подвоуми. Моментът изглеждаше важен. Стотина чифта очи се вторачиха в Агнес.

Тя хвана ръката му. „Можехме да се позанимаваме с характера му“ — съжали Пердита. Но Агнес си мислеше за Ескрау, за колоните от хора, за децата, които си играеха, докато чакаха. Мислеше си и как злото може да има зверски остри зъби нощем, а денем да се въплъти сивкаво в някой списък…

— Влад — промълви благо, взряна в очите му, — не само ще позволя, но дори ще им държа палтата, за да не се изцапат.

— Много мило, ама няма да стане тъй — обади се Баба зад гърба й. — Графе, отведи ги. Научи ги на старите нрави. Научи ги да бъдат тъпи.

Графът закима и се усмихна зъбато.

— Непременно. Ще ги науча, че за да живеем, трябва да възкръсваме…

— Ха! Графе, вие не живеете. Фениксът живее, а вие просто не знаете, че сте мъртъвци. Сега изчезвайте!

Още един къс от времето бе отрязан, после ято свраки излетя оттам, където стояха тримата вампири. С писъци и крясъци птиците се скриха в сумрака под покрива.

— Стотици са! — обърна се Агнес към Леля.

— Е, нали те могат да се превръщат в разни твари? — напомни Леля. — Туй го знае всеки, дето е научил нещичко за вампирите.

— И знамение за какво са триста свраки?

— Ами че е време да покрием мебелите с платно. И че е време аз да си пийна хубавичко.

Тълпата започна да се разотива, щом осъзна, че представлението свърши.

— Защо не ни оставихте да ги изтребим веднъж завинаги? — изръмжа Пьотр в ухото на Агнес. — Смъртта е прекалено добра участ за тях!

— Да — съгласи се Агнес. — Сигурно затова Баба не им я отреди.

Овес още не бе помръднал. Гледаше изцъклено, но ръцете му се тресяха. Агнес го заведе полека до една пейка и го накара да седне.

— Убих го, нали? — прошепна пасторът.

— В известен смисъл. При вампирите е трудно да се познае.

— Нямаше какво друго да сторя! Всичко стана някак… въздухът сякаш се позлати и имаше един-единствен миг да направя нещо…

— Не мисля, че някой ще се разсърди — увери го Агнес.

„Признай, че е доста симпатичен — зашепна й Пердита. — Само ако се сетеше да оправи някак тази пъпка…“ Маграт седна от другата страна на Овес, притиснала бебето до гърдите си. Вдиша дълбоко няколко пъти.

— Проявихте голяма смелост — похвали накрая пастора.

— Не е така — изхриптя Овес. — Надявах се, че госпожа Вихронрав ще направи нещо…

— Тя го направи — потръпна Маграт. — Няма спор.

Баба Вихронрав седна на края на пейката и си потърка носа.

— Ще ми се да си идем у дома. Ще ми се да се прибера в къщата и да спя цяла седмица. — Тя се прозя. — И умирам за чашка чай.

— Нали беше сварила! — изненада се Агнес. — И ни накара да точим лиги!

— Че къде ще намеря чай в таквоз място? Разтворих малко кал във водата. Ама си знам, че Леля носи и торбичка чай нейде под дрехите си. — Устата й пак се отвори в прозявка.

— Маграт, направи чай.

Агнес понечи да каже нещо, но Маграт й махна да мълчи и остави бебето в ръцете й.

— Ей сега, Бабо — обеща и внимателно побутна Агнес да си седне. — Ще ида да попитам Игор къде държи чайника.

Могъщ Овес се качи на крепостната стена. Слънцето се издигаше и ветрец клатушкаше върховете на дърветата в юбервалдските гори. Няколко свраки кряскаха по клоните около замъка.

Баба бе опряла лакти на една бойница и рееше поглед над изтъняващата мъгла.

— Денят май ще бъде чудесен — щастливо предположи пасторът.

Колкото и да беше изумително, наистина се чувстваше щастлив. Имаше свежест във въздуха, а в бъдещето — безброй шансове. Спомняше си мига, когато замахна с брадвата… когато и двамата замахнаха. Сигурно имаше път…

— По-късно ще налети буря откъм Главината — подхвърли Баба.

Нещо блесна над тях. В светлината на новия ден крилете на феникса трудно се различаваха жълтеникаво потрепване във въздуха, а по средата мъничкият ястреб, който кръжеше над замъка.