Тери Пратчет - Захапи за врата

Леля Ог отвори уста, но срещна погледа на Баба и премълча. Тълпата се отдръпваше пред графа, повлякъл Маграт към изхода.

И той се натъкна на Могъщ Овес.

— Не сте ли се замислял да допуснете светлината на Ом в живота си? — попита пасторът с пресеклив глас.

Лицето му лъщеше от пот.

— Ох… пак ли ти? Щом мога да се опълча на нея, момченце, ти не си никакъв проблем!

Овес държеше брадвата си така, сякаш е изработена от скъпоценен крехък метал.

— Пропадни вдън земя, гнусно изчадие… — подхвана свещеникът.

— Ау, колко страшно — отмести брадвата графът. — Нима не си способен да проумееш нищо, тъпако? Нищожен тъпак с нищожна вяра в нищожен бог…

— Но тя… ми дава прозорливост, за да виждам всичко каквото е — успя да възрази Овес.

— Нима? И затова си въобразяваш, че можеш да се изпречиш на моя път? Брадвата дори не е свещен символ!

— О, тъй ли… — сякаш се омърлуши пасторът. Раменете му се превиха и острието се наклони към пода.

После той вдигна глава, усмихна се лъчезарно и промълви:

— Тогава да я направим.

Според Агнес острието остави златиста следа във въздуха. И за миг се чу мек, едва ли не копринен звук.

Брадвата издрънча на каменните плочи и отекна като камбана във внезапната тишина. Овес посегна и издърпа детето от ръцете на вампира, без да срещне съпротива. И върна на Маграт дъщеря й сред потресено мълчание.

Първият звук беше шумоленето от роклята на Баба, която отиде при брадвата и я побутна с крак.

— Ако имам някакъв кусур — изрече тя с тон, който подсказваше, че предположението не си струва да бъде обмисляно, — той е, че не знам ко-га да обърна гръб и да си плюя на петите. И понявгаш блъфирам със слаби карти.

Гласът й ехтеше в залата. Никой друг още не си поемаше дъх.

Тя кимна на графа, който бавно вдигна ръце към червената рана, опасала цялата му шия.

— Брадвата е остра — изтъкна вещицата. — Е, кой ще каже, че няма милосърдие на тоя свят? Само недей да кимаш. Някой ще те отведе до уютния студен ковчег и дръзвам да позная, че петдесетина годинки ще отлетят като миг. После може да се събудиш достатъчно схватлив, за да си бъдеш пак тъп.

Тълпата се опомни и замърмори. Баба завъртя глава.

— Ясно, искат те още по-мъртъв от туй. Графът се пулеше отчаяно право напред, а между пръстите му избиваше кръв.

— Има си начини — напомни вещицата. — Ами да. Можем да те изгорим и да пръснем пепелта в морето…

Последва обща доволна въздишка.

— …или да я хвърлим в полето посред свирепа буря…

Тук-там започнаха да ръкопляскат.

— …или ще дадем малко парици на някой моряк да те пусне от Ръба. — Разнесоха се възхитени подсвирквания. — То се знае, ти пак ще възкръс-неш някой ден. Ама само да се рееш в пустотата милиони години… Олеле, поне за мене щеше да е голяма скука. — Тя вдигна ръка, за да наложи мъчание на тълпата. — Не. Петдесет години за размисъл горе-долу стигат. Хората се нуждаят от вампирите. Тъй по-лесно помнят за какво им служат коловете и чесънът. — Тя щракна с пръсти към множеството. — Хайде, двама от вас да го отведат в подземията. Проявете малко уважение към мъртвите…

— Не, това не стига! — излезе от редиците Пьотр. — След всичко, което той…

— Щом е тъй, сам си разчисти сметките с него, когато се върне — гръмогласно го скастри Баба. — Или научи децата си какво да сторят! Не се доверявай на човекоядеца само щото се храни с нож и вилица на масата! И помни, че вампирите не ходят там, където не са поканени! — Хората се дръпнаха назад и тя се укроти. — Тоя път аз решавам. На мене се пада да… избера. — Пристъпи по-близо до ужасната гримаса на графа.

— Ти се опита да ми отнемеш съзнанието — засъска му тихо. — А туй е всичко, дето имам. Помисли и се помъчи да си вземеш поука. — Отстъпи една крачка и нареди:

— Махнете го. — После се обърна към високата фигура. — Значи… ти си старият господар?

— Алисън Вихронрав?… — промърмори старият граф. — Имам ясна памет за шии.

Баба се смръзна за миг.

— Какво? Не! Ъ-ъ… ти откъде знаеш туй име?

— О, тя мина оттук преди… петдесетина години. Запознанството ни беше кратко, защото ми отсече главата и заби кол в сърцето ми. — Той въздъхна щастливо. — Жена с неукротим дух. Вие сте нейна сродница, предполагам. Опасявам се, че лесно губя представа за отминаващите поколения.

— Внучка… — отпаднало отрони Баба.

— От Игор научих, че пред замъка има феникс… — Май ще отлети. Графът кимна.

— Винаги са ми били симпатични — сподели печално. — Имаше много от тях, когато бях млад. И превръщаха нощите в… красота. Толкова прекрасни бяха… Тогава всичко беше много по-просто… — Гласът му стихна, но след секунда зазвуча сил-но.