Тери Пратчет - Захапи за врата

— Штарият гошподар бил шпоходен от нови идеи, докато ши лежал мъртъв — реши да обясни. — Днеш шледобед започвам да штроя лунапарк, каквото ще да е това.

— Ами най-важни са люлките — подсказа му Леля.

Игор се ободри.

— О, въжета не ни липшват, а в примките шъм направо майштор.

— Не, това не е… — започна Агнес. Леля Ог побърза да се намеси.

— Е, зависи кой от какво ще се весели в лунапарка. Ще се видим пак, Игор. Не прави нищо, което аз не бих направила, макар че дълго ще трябва да умуваш какво не бих сторила аз.

— Много съжаляваме за Огризчо — увери го Агнес. — Дали да не ти намерим друго кутре…

— Благодаря шърдечно, но не ишкам. Няма друг като Огризчо.

Махаше им, докато се скриха зад завоя. Когато престана да се озърта, Агнес видя трите свраки. Бяха кацнали на клон над пътя.

— „Три — значи опело…“ Изсвистя хвърлен камък. Разнесе се възмутен крясък и се пръсна облак от перушина.

— „Две — значи радост“ — самодоволно я поправи Леля.

— Това е хитруване.

— Вещиците винаги хитруват — поучително изрече Леля Ог и се озърна към спящата отзад в каруцата. — Всеки го знае, ако е научил поне нещичко за вещиците.

Продължиха към Ланкър.

Пак бе валяло. Водата се просмука в палатката на Овес и в хармониума, при натискане на клавишите инструментът от време на време издаваше звук на настъпена жаба. А и песнопойките смущаващо миришеха на котки.

Примири се и пак се зае със задачата да разглоби походното легло, което му бе ожулило кокалчетата на юмруците и прещипало един пръст при сглобяването, но въпреки това изглеждаше, че е предназначено за човек с формата на банан.

Овес съзнаваше, че се опитва да не мисли. Общо взето, беше доволен от това. Откриваше колко е приятно да се занимаваш с простички задачи и да се вслушваш в собственото си дишане. Може би имаше път…

Навън нещо кухо се удари в нещо дървено, във вечерния въздух се разнесе шепот.

Надникна от палатката.

Хора запълваха крадешком поляната. Първите носеха дъски. Неколцина бутаха бурета. Овес зяпаше с увиснало чене, докато нагласяха грубоватите скамейки и насядаха по тях.

Забеляза, че някои от мъжете са с превързани носове.

После чу трополенето на колела и видя кралската каляска да излиза тромаво през портата. Тогава се опомни и се шмугна вътре, започна да вади трескаво влажни дрехи от торбата си в безнадеждно търсене на чиста риза. Шапката си остана ненамерена, по куртката му имаше недоизчеткана кал, но поне чиста риза…

Някой се опита да почука на подгизналото зебло и след половин секунда се намъкна в палатката.

— В приличен вид ли си? — попита Леля Ог, докато го оглеждаше от главата до петите. — Да знаеш, че всички сме се събрали отвън и чакаме. Изгубени овчици, плачещи да бъдат остригани, тъй да се каже.

Тонът й натякваше недвусмислено, че върши нещо, което лично тя не одобрява. Овес застана с лице към нея.

— Госпожо Ог, ясно ми е, че ме понасяте трудно…

— Хич не виждам що съм длъжна да те понасям — прекъсна го Леля. — Особено пък щом си се мъкнал по петите на Баба и през целия път през планината е трябвало да ти помага.

Отговорът просто напираше на езика на пастора, но той забеляза навреме многозначителните искрици в очите на вещицата.

— Ъ-ъ… да. Постъпих глупаво. Ъ-ъ… госпожо Ог, колко души са се събрали навън?

— О, стотина, а може и да са сто и петдесет. Овес за миг си спомни портретите по масите в къщата й. Тя дърпаше връвчиците на мнозина. Но явно някой дърпаше и нейните връвчици.

— И какво очакват от мен?

— На плаката отвън си надраскал „Вечерня“ — невъзмутимо напомни Леля. — По-добре да беше почерпил по една бира.

Той излезе и видя лицата на голяма част от населението на Ланкър в светлината на късния следобед. Кралят и кралицата седяха на първата редица. Верънс кимна царствено на Овес в знак, че може да започне каквото се е канил да прави.

Позата на Леля Ог му подсказа, че няма да търпи по-присъщите на омнианството молитви, затова Овес се задоволи с подходяща за всички религии благодарствена проповед, отправена към което божество слуша в момента, а и към останалите за всеки случай.

После измъкна изстрадалия хармониум и опита няколко акорда. Леля Ог обаче го изблъска с лакът, запретна ръкави и изтръгна от инструмента неподозирани звуци.

Но пеенето не беше много въодушевено, докато Овес не захвърли вмирисаната песнопойка и не научи слушателите си на някои от псалмите, които бе слушал от баба си — изпълнени с плам, грохот, гибел и възмездие. Човек можеше да си подсвирква мелодиите им, имаше заглавия като „Ом ще стъпче безбожните твари“, „Издигни ме в небесата“ и „Запали добрата светлина“. Това се хареса на публиката. Ланкърците не си падаха много по религията, но пък знаеха как би трябвало да звучи вдъхновяващото слово.