Тери Пратчет - Захапи за врата

— Защо някому би хрумнало да убие такова създание? — натъжи се Овес.

— О, някои хора са готови да убиват наред, туй им е забавно.

— Дали е истинска птица или е нещо, което съ-ществува в…

— Има я и толкоз — спря го Баба. — Стига си се лигавил с тия символи, че ще се покапеш по ризата.

— Както и да е, но се чувствам… благословен, че я видях.

— Тъй ли? Аз обикновено се чувствам тъй, щом зърна изгрева. И с тебе ще е същото на моите години. — Баба въздъхна и като че заговори на себе си. — Значи нивгаш не се е отдавала на злото, каквото ще да разправят хората. А с тоя човек не е лесно да се надлъгваш. Нивгаш не е ставала зла. И ти го чу, нали? Сам ми го рече. Никой не го задължаваше.

— Ъ-ъ… да.

— Хем трябва да е била по-стара от мене. Страхотна вещица беше Бабчето Алисън. С ум като бръснач. Да, де, имаше си дребни чудатости, ама с кого не е тъй?

— Поне аз не познавам такъв човек.

— Вярно. Прав си. — Баба се поизпъчи. — Ами добре тогаз.

— Ъ-ъ…

— Казвай.

Овес се взираше в подвижния мост и пътя.

— Долу един мъж по нощница, целият в кал, размахва меч. С него вървят хора от Ланкър и някакви… сини човечета…

— Вгледа се по-напрегнато. — Поне прилича на кал…

— Трябва да е кралят — позна Баба. — Като го слушам, Голямата Аги го е поила с нейните бъркочи. Той ще оправи бъркотията.

— Ъ-ъ… не е ли вече оправена?

— О, той е крал. Бездруго е дошъл, що да не я оправи? И кралете трябва да се занимават с нещо. Пък и щом е пийнал нещо сварено от Голямата Аги не вярвам да знае кой ден сме днеска. По-добре да слезем при тях.

— Задължен съм ви — промълви Овес, когато слязоха по стъпалата.

— Щото те преведох през планината ли?

— Защото светът е… друг. — Погледът му се плъзна към рехавата мъгла, гората и алените канари. — Където и да погледна, съзирам нещо свято.

За пръв път, откакто срещна Баба Вихронрав, той видя истинска усмивка на лицето й. Обикновено ъгълчетата на устните й се повдигаха, когато някой щеше да отнесе заслужена неприятност, но сега май й беше приятно от думите му.

— Добро начало — похвали го.

След като поправиха каретата на клана Сврак, тя пътуваше към Ланкър, карана от Джейсън Ог. Той съсредоточено заобикаляше неравните места по пътя. Натъртванията още го боляха. Освен това вътре беше кралското семейство, а в момента предпочиташе да е предан поданик.

Джейсън Ог беше толкова едър и могъщ, че не обичаше насилието, защото не му се налагаше да прибягва до това средство. Понякога го викаха в кръчмата да прекрати по-сериозните сбивания. Вдигаше и двамата участници в схватката и ги държеше раздалечени, докато не престанат да на-литат. Ако откажеха да се укротят, блъскаше главите им една в друга колкото се може по-приятелски.

Биткаджийската неукротимост не му правеше особено впечатление, но откакто във вчерашното сражение за Ланкърския замък му се наложи да държи Верънс над земята, за да го възпре от изтребване на врагове, съратници, мебели, стени и собствените си крака, отношението му към краля се промени коренно. Сражението всъщност беше от най-кратките. Наемниците изгаряха от желание да се предадат, особено след сполучливото хрумване на Шон. Най-трудно се оказа да държи Верънс далеч от тях, докато успеят да кажат, че се предават.

Джейсън беше потресен.

В каретата крал Верънс бе положил глава в скута на съпругата си и стенеше, а тя бършеше челото му с кърпа…

На почтително разстояние ги следваше каруцата с вещиците, от която се разнасяше хъркане.

В звуците, издавани от Баба Вихронрав насън, имаше първобитна мощ. Хъркането й не бе укртявано никога. Никой не го бе усмирявал с ритници, ръгане в ребрата или размахана възглавница. Бяха минали години в самотната спалня, за да усъвършенства тембъра си, несмущавана от бутане, ръчкане и редки опити за удушаване.

Тя се бе проснала върху сламата в каруцата и хъркаше с широко отворена уста.

— Направо ти се иска да погледнеш не е ли прерязала ритлите като с трион — отбеляза Леля Ог, която водеше коня. — Ама личи, че й се отразява добре.

— Аз малко се тревожа за господин Овес — сподели Агнес. — Само седи и се хили.

Свещеникът бе провесил крака отзад и зяпаше щастливо небето.

— Да не си е ударил главата?

— Не ми се вярва.

— Тогаз остави го на мира. Поне никого не е подпалил досега… О, ето един стар приятел…

От усърдие езикът на Игор се подаваше между устните му. Довършваше нова табела — „Защо не поситите нашту магъзинче за сувинири?“. Изправи се и кимна, когато каруцата го доближи.