Тери Пратчет - Захапи за врата

— Виж какво, всички знаят, че си помогнал на Баба. Само се преструват, че не знаят.

— Знам.

— И нямаш нищо против?

Овес вдигна рамене. Агнес пак се прокашля.

— Предполагах, че ще постоиш при нас.

— Не би имало смисъл. Не съм необходим тук.

— Не бих предположила, че вампирите и останалите твари там ще искат да пеят псалми — тихо подхвърли Агнес.

— Но дали не е възможно да се научат? Ще видя какво може да се направи.

Агнес се подвоуми още малко.

— Трябва да ти дам това…

Внезапно тикна в ръцете му някаква торбичка. Овес напипа вътре малка стъкленица. Извади я в нея гореше перо от феникс. Освети поляната с чисто хладно сияние.

— Това е от… — започна Агнес.

— Знам от кого е. Госпожа Вихронрав добре ли е? Не я видях тук.

— Ами… тя си почива днес.

— Е, поне й благодарете от мен, моля ви.

— Каза, че трябва да го носиш със себе си в мрака.

Овес се разсмя.

— Ъ-хъм… да… Може би ще дойда да те изпратя сутринта… — смънка Агнес.

— Ще бъде много мило.

— Ами… дотогава… — Тя като че се бореше с някаква съпротива в себе си. — И… ъ-ъ… исках да… тоест би могъл…

— Да?

Дясната ръка на Агнес се шмугна припряно в джоба и извади малко пакетче от пергамент.

— Това е мехлем — избълва. — Рецептата е много сполучлива и в книгата пише, че винаги помага, а ако нагрееш мехлема преди да го намажеш, ще направи чудеса с твоята пъпка.

Овес пое внимателно пакетчето.

— Може би това е най-хубавото нещо, което съм получавал през живота си.

— Ами… добре. То е от… нас двете. Довиждане. Овес я погледа как напуска осветения кръг, после незнайно защо пак вдигна глава.

Кръжащият орел се бе издигнал над сянката на планините към светлината на залязващото слънце. За миг блесна в златна искрица и пак потъна в сенките.

От такава височина орелът виждаше на много километри.

Над Юбервалд се бе разразила отдавна напиращата буря. Мълнии прорязваха небето.

Някои бушуваха около най-високата кула на Неприпарвайдозамъка, забиваха се и в шапката, с която Игор предпазваше главата си от ръждясване. От разсеяното електричество се образуваха малки светещи кълба по телескопичния прът, докато Игор, внимавайки краката му да са на гумената подложка, го удължаваше търпеливо с макарата.

В основата на уреда, който вече бръмчеше от високо напрежение, имаше голям вързоп, увит в одеяло.

Прътът щракна и се заключи в крайно положение. Игор въздъхна и зачака.

— ЛЕГНИ, МОМЧЕ! ЛЕГНИ, КАЗАХ! НЯМА ЛИ ДА ПРЕСТАНЕШ… ПУСНИ! ПУСНИ ВЕДНАГА! ДОБРЕ, ДЕ, СЛУШАЙ СЕГА… ДРЪЖ? ДРЪЖ? ЕТО, ХВЪРЛЯМ…

Смърт се взря в Огризчо, който заподскача нанякъде.

Нямаше опит с подобно положение. Вярно, и хората понякога се радваха на срещата си с него, защото последните мигове от живота често са объркани и сложни, а появата на невъзмутима фигура в черно се възприема с известно облекчение. Но за пръв път се сблъскваше с такова въодушевление и… честно казано, с такова количество пръсната слюнка. Това го притесняваше. Започваше да си мисли, че не върши работата си както трябва.

— БРАВО, ТИ СИ ЕДНО УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО ПОСЛУШНО КУЧЕ. СЕГА… ОСТАВИ ТОВА. ПУСНИ ГО, МОЛЯ ТЕ. НЕ МЕ ЛИ ЧУ, ЧЕ ИСКАМ ДА ГО ПУСНЕШ? ПУСНИ ВЕДНАГА!

Огризчо заподскача наоколо. Твърде забавно беше, за да се откаже.

Под наметалото отекна тих звън. Смърт отърка ръка в плата с безплодната надежда да я поизсуши и извади животомер. Целият пясък беше паднал в долната половина. А самото стъкло беше безформено и разкривено, покрито с издутини. В момента, когато Смърт погледна вътре, животомерът се изпълни с пукаща синя светлина.

Обикновено не одобряваше такива похвати, но бе подтикнат да щракне с пръсти от мисълта, че изглежда няма друг начин да си върне косата.

Мълнията удари.

Замириса на опърлена вълна.

Игор почака още малко и се примъкна до вързопа, оставяйки следи от разтопен каучук. Коленичи и грижливо разгърна одеялото.

Огризчо отвори уста в прозявка. Голям език облиза ръката на Игор, който се усмихна с облекчение, а далеч долу в замъка могъщият орган засвири „Токата за млади дами в недостатъчно заземени нощници“.

Орелът се гмурна към земите на Ланкър, по-добни на паница.

Косите лъчи се отразяваха в езерото и голяма клиновидна вълна, съставена от множество мънички клиновидни вълни, които се носеха шеметно към нищо неподозиращия остров.

Гласовете отекваха от околните склонове.

— Здрасти, видро!

— Гепи я, че я апнеме!

— Са сме свободни люде!