Тери Пратчет - Захапи за врата

Игор се промъкна през тълпата и застана до Леля.

— Шега вшичко е наред. Този позор не можеше да продължава повече…

Мъглата се надигна в кипнала кула и след миг на прекъсване, отрязан къс от времето, една фигура стоеше зад Влад и Лакримоза. Беше значително по-висока от почти всички мъже на света и носеше вечерен костюм, който може да е бил на мода преди много години. Косата със сиви кичури беше сресана назад над ушите и създаваше впечатлението, че главата е била оформена преди всичко с оглед на аеродинамичните си свойства.

Ръце с изискан маникюр се вкопчиха в раменете на младите вампири. Лакримоза се извъртя с намерението да дере, но се присви, щом новодошлият изръмжа като тигър.

После лицето заприлича повече на човешко и непознатият се усмихна. Изглеждаше искрено зарадван да види множеството в залата.

— Добро утро.

— Още един скапан вампир ли? — ядоса се Лля.

— А, не кой да е вампир! — Игор подскачаше възбудено от крак на крак. — Това е штарият гошподар! Завръщането на Червеноокия!

Баба стана, без да погледне високото същество, хванало неумолимо двамата внезапно укротени вампири. Тръгна към графа.

— Знам открай докрай какво можеш и какво не можеш, защото сам ме пусна в себе си. И туй означава, че каквото аз не мога да сторя, не можеш и ти. И мислиш досущ като мене, ама разликата е, че аз го правя отдавна и по-добре.

— Ти си месо! — ръмжеше графът. — Хитро месо.

— А ти ме покани да вляза — напомни Баба. — Никой няма да спори, че не ходя, където съм нежелана.

Бебето заплака в ръцете на графа. Той също се изправи.

— И колко уверена си, че няма да навредя на това дете?

— Аз нямаше да му навредя. Значи и ти не можеш.

Лицето му се кривеше, докато се бореше и с мислите си, и с Маграт, която го риташе по глезе-ните.

— Всичко щеше да се нареди добре… — промърмори той и за пръв път самонадеяността се бе изцедила от гласа му.

— Добре за вас! — извика Агнес.

— Ние сме вампири. Не можем да надделеем над природата си.

— Само животните не могат да надделеят над природата си — подсказа му Баба. — А сега ще ми дадеш ли детето?

— Ако аз… — започна графът и внезапно се изпъчи. — Няма! Аз не се пазаря! И съм способен да ти се опълча, както ти на мен! И ако реша да изляза оттук, не вярвам, че някой би дръзнал да ме спре. Я се погледнете… всички вие… и вижте мен. А сега огледайте и… него. — Кимна към фигурата, задържаща Влад и Лакримоза неподвижни като статуи. — Това ли искате?

— Извинявай… кого ни караш да зяпаме? — учуди се Баба. — Аха… „стария господар“ на Игор ли? Предишният граф Сврак, предполагам.

Старият граф й кимна любезно.

— Ваш покорен слуга, мадам.

— Съмнявам се — отвърна вещицата.

— А, никой нямаше нищо против него — обади се Пьотр сред тълпата от Ескрау. — Минаваха години, докато пак се появи, пък и не беше голям досадник, ако човек не забравяше за чесъна. И не искаше от нас да го харесваме.

Старият граф му се усмихна.

— Лицето ти ми е познато. Сигурно си от семейство Реви?

— Казвам се Пьотр, господине. И съм син на Ханс.

— А, да. Съвсем същата структура на лицевите кости. Моля те, предай почитанията ми на баба си.

— Тя се спомина преди десет години, господине.

— Така ли? Съжалявам. Времето отминава твърде бързо, когато си мъртъв. — Предишният владетел на замъка въздъхна. — Беше прелестна по нощница, спомням си добре.

— О, той си беше поносим — потвърди още някой от тълпата. — Случваше се да докопа някого, ама се справяхме някак.

— Познат глас — отбеляза вампирът. — Ти не носиш ли фамилното име Вейзен?

— Тъй е, господине.

— Значи си роднина на Арно Вейзен?

— Правнук, господине.

— Свестен човек беше. Уби ме мигновено преди седемдесет и пет години. Прониза ме с кол в сърцето, запратен от двайсетина крачки. Трябва да се гордееш с него.

Мъжът в тълпата засия от щастие, че има такъв прадядо.

— Ваша светлост, колът и до ден-днешен е окачен на стената над огнището.

— Прекрасно. Заслужаваш похвала. Харесва ми, когато хората почитат миналото…

От гърлото на граф Сврак се изтръгна вой.

— Немислимо е да предпочетете това! Той е чудовище!

— Но никога не е определял предварително часа на появата си! — кресна Агнес още по-оглушително. — И се обзалагам, че за него това никога не е било споразумение!

Граф Сврак се местеше полека към вратата заедно с Маграт и бебето.

— Няма да го бъде — заинати се той. — Ако някой вярва с цялата си душа, че няма да навредя на очарователните заложници, защо не се опита да ме спре? Някой изобщо доверява ли се на тази старица?!