Тери Пратчет - Захапи за врата

— Там може — разреши графът, гушнал бебето Есме с едната си ръка. Маграт се гърчеше, за да се измъкне от пръстите на другата, но китката й сякаш попадна в стоманена гривна. — Видяхте ли? Безпрекословно подчинение. Също като в шахмата. Ако вземете царицата, все едно сте победили. Няма значение дали сте загубили няколко пешки.

— Твърде гнусно говориш за майка ни — обади се Влад.

— Много съм привързан към майка ви — възрази графът. — А тя ще намери начин да се върне, но трябва да мине известно време. Едно пътешествие ще й се отрази добре. Някой рибар ще намери буркана и докато се усетите, тя отново ще е при нас, напълняла и пращяща от здраве… А, ето я неоценимата госпожа Ог…

— Хич недей да ми се мазниш! — изръмжа Леля и разблъска обърканата тълпа. — Писна ми от твоите мазнотии, все едно си лоена топка! Сега ги пусни и двете, иначе…

— О, толкова бързо стигнахме до неизбежното „иначе“ — въздъхна графът. — Но чуйте сега какво ви казвам аз — всички ще напуснете замъка, а после… ще видим. Може би ще освободим кралицата. А малката принцеса… Нали е чаровница? Защо да не ни гостува? Ще бъде като малко слънчице в замъка…

— Тя ще се върне с нас в Ланкър, мръснико! — изпищя Маграт.

Извъртя се под ръката на графа и се опита да го зашлеви, но Агнес видя лицето й да побелява, щом пръстите му стиснаха по-силно.

— Твърде неподходяща дума в устата на една кралица — укори я той.

— А аз още съм необичайно силен дори за вампир. Но ти си права — всички ще се върнем в Ланкър. И ще заживеем в замъка като голямо щастливо семейство. Признавам, животът тук започна да губи своята привлекателност. О, не се обвинявайте, госпожо Ог. Ще се намери кой да го стори вместо вас…

Графът млъкна. Доскоро недоловим звук се засилваше — ритмичен и някак тенекиен.

Тълпата стори път на Баба Вихронрав, която крачеше и бавно разбъркваше чашата с лъжичка.

— Тука не се намира мляко — сподели тя. — Е, какво ли да очаквам… Сложих резенче лимон, ама не е същото, открай време го казвам.

Остави лъжичката на чинийката под чашата с тракане, което проехтя в залата, и се усмихна на графа.

— Да не съм закъсняла?

Резетата чегъртаха едно след друго.

— …вече штана нетърпимо — сумтеше Игор. — Штарият гошподар нямаше…

Вратата изскърца на грижливо подтикнатите към ръждясване панти. От тъмата повя сух хладен въздух.

Игор драсна клечка и запали факла.

— …не шъм против, че той ишкаше приятна дълга почивка, но при този позор…

Тичаше по дългите коридори — наполовина груба зидария, наполовина гола скала. Стигна до друго подземие. Вътре нямаше нищо освен голям каменен саркофаг по средата, на който бяха издълбани буквите СВРАК.

Игор пъхна факлата в най-близката скоба, свали си куртката и с много напъване избута каменния капак.

— Извинявайте, гошподарю — смънка, когато капакът падна с грохот на пода.

Под факлата в каменния ковчег блещукаше сив прах.

— …мотаят ше тука, оплешкват вшичко…

Игор взе куртката си и извади от джоба дебело навит плат. Разгърна го на ръба на саркофага. Светлината вече се отразяваше от скалпели, ножици и игли.

— …и шега заплашват живота на бебета… а вие никога не поштъпвахте така… Шамо млади авантюриштки, и то над шедемнадешет години и изглеждащи добре по нощница, така казвахте…

Избра скалпел и съсредоточено поряза кутрето на лявата си ръка.

Капка кръв набъбна и падна в праха, който в същия миг задимя.

— Това е за Огризчо — с мрачно злорадство изрече Игор.

Още преди да излезе, над ръбовете на саркофага се стелеше бяла мъгла.

— Аз съм възрастна жена — напомни Баба Вихронрав и огледа сурово присъстващите. — Ще ви бъда признателна, ако се намери къде да седна.

Припряно донесоха скамейка. Баба се настани и впери поглед в графа.

— Та какво казвахте?

— Есмерелда, ти най-после се присъедини към нас. Зовът на кръвта е твърде силен, за да му се опълчиш, а?

— Надявам се — промълви Баба.

— Госпожо Вихронрав, сега всички ние ще си тръгнем оттук.

— Никъде няма да ходиш — възрази тя и пак разбърка чая.

Очите на тримата вампири следяха неотклонно лъжичката.

— Известно ти е, че нямаш избор и трябва да ми се подчиниш — натърти графът.

— О, винаги има избор — пак не се съгласи вещицата.

Влад и Лакримоза събраха глави пред лицето на баща си. Зашепнаха си трескаво. После графът погледна към Баба.

— Не би могла да устоиш. Дори ти!

— Няма да те лъжа, скъпичко ми струваше — призна Баба и разбърка чая.