Тери Пратчет - Захапи за врата

— Именно. И не е нищо повече от три прави линии и две извити, подредени приятно за окото, които…

— …изобщо нямаше да разпознавам, стар идиот такъв, ако ти не ми беше обяснил! — виеше момичето.

Графът се обърна към сина си.

— А ти…

Влад отскочи назад, затиснал очите си с длани.

— Боли! — изрева.

— Охо, вие двамата май не сте се упражнявали… — започна графът и завъртя картинката към себе си.

Очите му се подбелиха и той побърза да се извърне.

— Какво ни стори?! — развика му се Лакримоза. — Ти ни научи да виждаме стотици свещени гнусотии! Те са навсякъде! Всяка религия си има свой символ! Ти ни научи да ги разпознаваме, тъпо копеле! Линийки, кръстчета, кръгчета… Олеле… — Тя плъзна поглед по каменната стена зад гърба на нейния брат и затрепери. — В каквото и да се взра, има нещо свято! Ти ни научи да ги различаваме! — заръмжа на баща си и оголи зъби.

— Скоро ще съмне — изнервено напомни графинята. — Дали ще пострадаме?

— Няма! Разбира се, че няма! — кресна граф Сврак, а другите се загледаха в бледата светлина, процеждаща се през високия прозорец. — Това е психохроматичен условен рефлекс! Суеверие! Съществува само в съзнанието ни!

— И още какво съществува само в съзнанието ни, татко? — крайно неприветливо произнесе Влад.

Графът се плъзгаше с гръб към стената и се опитваше да не изпуска от поглед Лакримоза, която свиваше пръсти и ръмжеше.

— Попитах те…

— Няма нищо в главите ни, което ние да не сме сложили там! — изрева графът. — Видях съзнанието на онази вещица! Слаба е! Тя разчита на хитрини! Не би могла да намери пролука! Не знам обаче дали някой друг по-наблизо не е намислил нещо…

И той оголи зъби срещу Лакримоза. Графинята отчаяно си вееше с ветрило.

— Е, според мен всички се увлякохме. И не би било зле да поседнем и да пийнем по чаша приятен… чай… чаша… чай…

— Ние сме вампири! — скастри я Лакримоза.

— Тогава да се държим подобаващо! — викна в лицето й графът.

Агнес отвори очи, ритна нагоре с все сила и мъжът с чука и кола в ръцете загуби всякакъв интерес към вампирите. Впрочем загуби и съзнание.

— Вхсз… — Този път Агнес откри в устата си фурма. — Няма ли да си набиете в кухите глави, че не съм вампирка? Пък и това не е лимон, а фурма. На ваше място щях да стоя настрана от това типче с кола. Много се е разпалил. Може да не е съвсем наред с главата…

— Нямаше да му позволя да го забие — увери я Пьотр почти до ухото й. — Но вие се държахте смахнато и накрая се свлякохте. Решихме, че не е излишно да проверим какво ще се събуди.

Той се надигна. Хората от Ескрау надничаха между дърветата, лицата им изглеждаха изпити в непостоянната светлина на факлите.

— Всичко е наред, тя още не е от тях — подвикна Пьотр и всички си отдъхнаха шумно.

„Ти наистина се промени“ — установи Пердита.

— На теб не ти ли повлия? — изненада се Агнес.

Чувстваше се като марионетка на конци. „Не. Забрави ли, че аз съм онази част от теб, която наблюдава отстрани?“

— Какво? — озърна се Пьотр.

— Искрено се надявам — ама наистина! — че ще ми мине — завайка се Агнес. — Спъвам се в собствените си крака! Ходя сбъркано! И цялото ми тяло не е наред!

— Ъ-ъ… може ли вече да продължим към замъка? — осведоми се Пьотр.

— Тя вече е там — промърмори Агнес. — Не знам как е успяла, но…

Млъкна, огледа угрижените лица и за миг откри, че мисли като Баба Вихронрав.

— Да — изрече по-бавно. — Мене ако питате… тоест мисля, че е редно тутакси да отидем там. Хората трябва сами да убиват собствените си вампири.

Леля пак слизаше припряно по стъпалата.

— Рекох ли ти аз! Там долу е Есме Вихронрав, туй то. Рекох ти! Знаех си, че само дебне сгоден случай! Ха, ще ми се да видя кръвопиеца, дето ще й извърти номер!

— На мен не ми ше ишка — откровено си призна Игор.

Леля прекрачи тялото на вампир, който в сумрака не бе забелязал коварното съчетание от опъната жица, голяма тежест и кол, и най-сетне отвори вратата към двора.

— Ехо-о, Есме!

Баба Вихронрав побутна Овес да се отдръпне и пристъпи напред.

— Бебето добре ли е?

— Маграт и Ес… да, де, малката Есме се заключиха в криптата. Вратата е адски здрава.

— И Огризчо е на штража там — добави Игор. — Той е превъзходно штражево куче.

Веждите на Баба подскочиха, тя го огледа от главата до петите.

— Не ми се вярва, че познавам тоя… тия господа.

— О, туй е Игор — представи го Леля. — Разностранно надарен човек.

— Личи си по шевовете — изсумтя Баба. А Леля опари с поглед Могъщ Овес.