Тери Пратчет - Захапи за врата

Вдигна глава. Пламъците обгръщаха Баба Вихронрав, но бяха чудновато прозрачни, не съвсем истински. Тук-там по дрехите й блещукаха златисти и зеленикави искрици.

Тя сведе поглед към него.

— Господин Овес, сега си в крилете на феникса — опита се да надвика шума — и още не си изгорял!

Птицата върху китката й беше като нажежена.

— Но как е възможно…

— Ти си ученият мъж тука! Но да ти подскажа — мъжките птици обичат да се перчат, нали?

— Мъжките ли? Значи този феникс е мъжкар?

— Да.

Фениксът скочи… и доколкото Овес видя, с него полетя огромен блед пламък с формата на птица, а истинското крилато същество беше вътре като глава на комета. Той побърза да добави мислено: „Ако все пак това е истинската птица…“ Фениксът налетя нагоре към кулата. Пресекнал вик отбеляза края на още един вампир, който не се оказа достатъчно бърз.

— Значи самият той не изгаря? — омърлушено попита Овес.

— Не ми се вярва — отвърна Баба и тръгна между развалините. — Какъв смисъл щеше да има?

— Значи огънят е магически…

— Чувала съм да разправят, че от тебе си зависи дали ще те изгори. Гледала съм ги като малка. Мойта баба ми разказа за тях. В по-студените нощи се виждаше как танцуват в небето над Главината и пламтят в златно и зелено…

— О, говорите за сиянието над центъра на света — постара се да спомене делово пасторът. — Всъщност причината за него е в сблъсъка на магически частици с…

— За причината нищо не знам — рязко го прекъсна Баба, — но сиянието е от танцуващите феникси. — Тя се пресегна към него. — Май трябва да те държа под ръка.

— За да не падна ли? — вече по навик промълви Овес, без да откъсне поглед от горящата птица.

— Позна.

Когато пое тежестта й на ръката си, над тях фениксът отметна глава и изкрещя в небето.

— И като си помисля, че го смятах за символ…

— Е, и? Понякога и на символите им се живее.

Вампирите поначало не са склонни към сътрудничество. Не им е присъщо. Всеки друг вампир им е конкурент за следващото ястие. Всъщност идеалът им за свят е всички останали вампири да са изтребени, а хората вече да не вярват сериозно в самото им съществуване. Иначе казано, задружни са колкото акулите.

Остатъците от клана щъкаха из крепостта и се насочиха към врата, която незнайно защо зееше.

Кофата с коктейл от води, благословени съответно от рицар на Офлър, от висш жрец на Ио и от един толкова свят мъж, че не се подстригваше и къпеше от седемдесет години, се изля върху първите двама, които нахълтаха.

В тълпата не бяха графът и семейството му, които се настаниха в една от страничните кули. За какво са ти подчинените, ако не ги пратиш да минат първи през съмнителни врати?

— Как можа да се покажеш толкова… — подхвана Лакримоза и за свой потрес отнесе силен шамар от баща си.

— Достатъчно е да запазим спокойствие. Няма нужда да се поддаваме на паниката.

— Ти ме удари!

— И то с огромно удоволствие. Вниманието към собствените мисли ще ни спаси. Така ще оцелеем.

— Нищо не постигаме! — развика се Лакримоза. — Аз съм вампирка! Нормално е да жадувам кръв! Но в момента мисля само за чаша чай с три бучки захар, каквато ще да е тази адска смес! Онази старица ни прави нещо, не проумя ли?

— Невъзможно е — отрече графът. — О, да, тя е много хитроумна за човек, ама не ми се вярва, че има как да се вмъкне по терлици в мойта или твойта глава…

— Дори започна да говориш като нея! — кресна му Лакримоза.

— Бъди твърда, скъпа — посъветва я баща й. Помни — каквото не ни убие, ще ни закали.

— Но ако ни убие, мъртви сме! — заръмжа Лакримоза. — Видя какво сполетя другите! И ти си изгори пръстите!

— Моментно разсейване — успокои я графът. — Старата вещица не е заплаха за нас. Тя е вампирка. И ни е покорна. Ще започне да вижда света по новому…

— Ти да не си полудял?! Нещо уби Криптофър.

— Той си позволи да се уплаши.

Тримата се вторачиха напрегнато в графа. Влад и Лакримоза се споглеждаха.

— Аз преливам от увереност — заяви графът. Усмивката му беше като посмъртна маска, восъчна и смущаващо безметежна. — Съзнанието ми е непоклатимо като скала. Нервите ми са в чудесно състояние. Вампир, който запазва разсъдъка си, не може да бъде победен. Не ви ли научих на това? Тази какво означава?

Ръката му изхвърча от джоба, стиснала бяло картонено квадратче.

— Ох, татко, сега наистина не е време за… Лакримоза се вдърви и тромаво вдигна ръка пред лицето си. — Махни го! Махни го! Това е Хлонгът на съдбата от Ахатовата империя!