Тери Пратчет - Захапи за врата

Накрая си намери това уютно кътче, сви се на кълбо, а сега някой го ползваше в ролята на възглавница…

Нямаше излишен шум. Ковчегът се поразклати и се измести.

Грибо прибра ноктите си в лапите и пак заспа.

— …и гори с ярка чиста светлина… Жвак, цоп, жвак…

— …намирам аз покой… Благословен да е Ом.

Пльос, жвак…

Овес изреди почти всички псалми, които помнеше, дори старите, които не би трябвало да пее, но не успяваше да ги забрави, защото словата им звучаха хубаво. Изпя ги гръмогласно и дръзко, за да отблъсква нощта и съмненията. Така не усещаше тежестта на Баба Вихронрав. Изумяваше се, че тя сякаш успя да натежи двойно повече през последния километър, особено когато той се спъна и вещицата се стовари върху него.

Загуби и една от обувките си в поредното тресавище. Шапката му остана да плава в някакво мочурище. Тръните разръфаха куртката му на парчета…

Пак се подхлъзна и падна, когато калта се изхлузи изпод краката му. Баба се търкулна в гъсто израснала острица.

Ако брат Мелхио можеше да го види сега…

Окаяният ястреб се спусна покрай ухото му и кацна на клон от мъртво дърво няколко крачки по-напред. Овес намрази създанието. Имаше нещо дяволско у него. Летеше безпогрешно, макар че качулката уж го ослепяваше. Ставаше и по-зле щом помислеше за птицата, закачулената глава се обръщаше към него да го прониже с невидимия си поглед. Овес свали втората, вече безполезна обувка с напукана и изкаляна кожа и я метна непохватно.

— Махни се, проклета твар!

Птицата не помръдна и обувката профуча далеч от нея.

Пасторът се мъчеше да стане, но изведнъж надуши воня на опърлена кожа.

Струйки дим се виеха от двете страни на качулката.

Овес вдигна ръка, за да потърси опора в символа на костенурката, но не го напипа. Когато си го купи в Цитаделата, струваше цели пет обола. Вече беше късно да обмисля дали беше най-благоразумно да го окачи на верижка с цена една десета от обола. Вероятно лежеше на дъното на локва или беше стъпкан в жвакащата кал…

Кожата вече прогаряше и през дупките проникваше толкова ярко жълто сияние, че очертанията на птичата глава се различаваха трудно. Светлината превърна околността в плетеница от линии и сенки, открои в златно всяка туфа трева и загиващо дърво… и угасна толкова бързо, че пред очите на Овес още дълго подскачаха алени взривове.

Когато възстанови дишането и чувството си за равновесие, птицата отлиташе през ливадата.

Овес награби безчувствената Баба Вихронрав и се втурна след нея.

Поне пътеката се спускаше. Кал и съчки поддаваха под краката му. Поточета се лееха от всяка дупка и падинка. През половината време не стъпваше по земята, а само контролираше пързалянето си по склон от хлабави камъни, накрая рухна на пътя и Баба Вихронрав отново го затисна с тежестта си.

Тя шавна.

— …кратка почивка на разсъдливостта си… всички поголовно… туй аз няма да го търпя и толкоз… — замърмори вещицата.

Вятърът изръси всички капки от надвиснал клон върху лицето й и тя отвори очи. За миг на Овес му се привидя, че зениците й са червени, но леденият син поглед тутакси го прикова.

— Е, дотука ли стигнахме?

— Да.

— А къде се дяна твойта свещеническа шапка?

— Загубих я — троснато отвърна Овес. Баба присви очи.

— Няма го и магическия ти амулет. Оня с костенурката и дребното човече на нея.

— Не е магически амулет, госпожо Вихронрав! Моля ви! Магическият амулет е символ на примитивно и механистично суеверие, а Костенурката на Ом е… е… е… Ами просто не е, ясно ли ви е?

— О, схванах. Благодаря ти, че ми обясни. Ще ми помогнеш ли да стана?

Овес с мъка овладяваше избухливостта си. Пренесе старата куч… чанта незнайно колко километри, замръзна до костния си мозък, но когато се добраха почти до целта, тя се държеше, сякаш му е направила някаква добрина.

— А каква беше онази вълшебна думичка? — почти излая той.

— О, не мисля, че набожен човек като тебе е редно да изрича вълшебни думички — сряза го Баба.

— Но праведните думи са „Прави каквото ти казвам или пропадни вдън земя“. Май вършат работа.

Той й помогна да се изправи, кипнал от неумело потисната ярост, и я хвана да не залитне.

Откъм замъка долетя и внезапно пресекна писък.

— Не беше женски — прецени Баба. — Може момичетата да са ги почнали. Да им помогнем, а?

Ръката й се тресеше, когато я изпъна. Окаяният ястреб изпърха и се настани на китката й.

— Сега ме подкрепяй да стигна до портата.

— Няма нужда да ми благодарите, радвам се да ви услужа — изръмжа Овес.