Тери Пратчет - Захапи за врата

— Поне сте се разправили с един — промърмори, стараейки се да не повърне.

— Разправихме се с двама — уточни мъжът с чука. — Другия подпалихме. Те убиха кмета и господин Влак.

— Значи останалите се измъкнаха?

— Да. Още са силни, макар и летенето да им е трудно.

Агнес посочи обезглавения вампир.

— А-а… този да не е Влад?

— Кой беше Влад?

— Онзи, който ме ухапа. Тоест опита се да ме ухапе.

— Ще проверим. Пьотр, покажи й главата. Един младеж послушно доближи огнището, сложи си ръкавица, вдигна капака на голяма тенджера и извади главата за косата.

— Не е Влад — преглътна Агнес.

„Не е — потвърди Пердита. — Влад е по-висок.“

— Те са тръгнали обратно към замъка си — заговори я Пьотр. — Пеша! Да ги бяхте видяла как се мъчеха да излетят! Като подплашени пилета.

— Към замъка… — бавно повтори Агнес.

— И искат да се приберат преди първи петли — доста злорадо продължи Пьотр.

— Но не могат да минат направо през гората заради върколаците.

— Че защо? Нали уж върколаците и вампирите се разбират чудесно?

— А, отстрани може и да изглежда така. Но те се дебнат неуморно и чакат кой ще мигне пръв.

Пьотр огледа стоящите в стаята. — Нямаме нищо против върколаците. — Останалите го подкрепиха с мърморене. — Почти не ни закачат, защото не бягаме толкова бързо и не сме им забавни. — Той огледа Агнес от главата до петите. — Какво сторихте на вампирите?

— Аз ли? Нищо не съм им… Просто не знам — измъкна се Агнес.

— Дори не можеха да ни захапят правилно.

— И се караха като сърдити дечица, когато побягнаха — вметна мъжът с чука.

— Носите островърха шапка — напомни Пьотр. — Да не им наложихте заклинание?

— Н-не знам. Наистина не знам. Вродената й честност се сблъска с вещерството а неотменна част от него е пресметливостта. Твърде рядко няма полза да си припишеш заслугата за необясними, но благоприятни събития.

— Може и да съм успяла — добави тя.

— Е, ние ще ги подгоним — приобщи я към плана Пьотр.

— Не са ли избягали надалеч?

— Ние можем да минем направо през гората.

Кръв обагряше дъждовната вода, която се стичаше от рамото на Джейсън Ог. Той притискаше парцал към раната.

— Май ще размахвам чука с лявата ръка седмица-две — прозря бъдещето си и трепна от болка.

— Имат прекрасен обстрел — отсъди Шон, който се криеше зад празна бъчонка от бира. — Все пак това е замък. Фронталната атака просто няма изгледи за успех.

Въздъхна и заслони с длан свещта, за да не я угаси вятърът.

Въпреки всичко бяха опитали фронтална атака и единствената причина да не убият никого от тях беше изобилно леещият се алкохол в кулата. Но един-двама щяха да куцукат известно време. След това проведоха операция, която Джейсън упорито наричаше „изотзадна атака“, но имаше прорези за пускане на стрели дори над кухнята. Постигнаха успех в бавното пълзене и изпра-вяне до вратата, която обаче беше здраво залос-тена и Шон се почувства глупаво, долепен до стената.

Мъчеше се да открие полезен съвет в древните военни дневници на генерал Тактикус, чиито умно замислени кампании постигали такъв успех, че провеждането на военни действия било наречено на него. Шон дори намери раздел „Какво да правим, ако едната враждуваща страна заема укрепление, господстващо над местността, а другата — не“. Обезсърчи се бързо, защото първото изре-чение гласеше: „Постарайте се да бъдете враждуващата страна, заела укреплението.“ Останалите ланкърски опълченци се прикриваха зад преобърнати каруци и чакаха той да ги поведе.

Чу се почтително дрънчене — Големия Джим Вола, служещ за укритие на други двама войници-любители, отдаде чест на своя командир.

— Таквоз, що не подпалим грамадански огньове пред вратата и да ги изкараме навън с пушилката?

— Бива си те — похвали го Джейсън.

— Да, но вратата е на краля — възрази Шон. — Той вече ми каза няколко остри думи, щото не успях да почистя клозетната яма тази седмица.

— Да прати сметката на нашто мамче.

— Джейсън, приказваш като размирник! Мога да те ар… А бе, нашто мамче хубавичко ще те скастри, че говориш така!

— И къде се дяна кралят между другото? — възмути се Дарън Ог. — Седи си някъде на топло и оставя нашто мамче да оправя бъркотията, а по нас да стрелят?

— Нали знаеш, че са му слаби дробовете! — защити владетеля Шон. — Много добре се справя като за…

Млъкна, защото надлъж и нашир се разнесе рев. Звучеше дрезгаво и първобитно, сякаш го издаваше влуден от болка звяр, който възнамерява скоро да сподели страданието с всичко живо наоколо. Мъжете се заозъртаха нервно.