Тери Пратчет - Захапи за врата

Неясното петно се блъсна във вратата и се изправи. Оказа се синьо човече с червеникава ко-са, високо една педя. Мечът му беше дълъг колкото него.

— Ей, зели го мътните, отдека се пръкна туй смрадното! — нададе вой човечето.

— О, вие ли сте били — отдъхна си Леля. — Искаш ли да си пийнеш?

Мечът се понаклони към пода, но с явен намек, че може да бъде размахан отново всеки миг.

— К’во да’аш за лочене?

Леля се наведе към сандъка до стола и порови сред бутилките.

— Шльокавица искаш ли? Най-хубавата. Отлежала.

Очичките на човечето светнаха.

— От прежний вторник, а?

— Позна. Агнес, бъди добра, отвори кутийката с иглите и ми дай напръстника. Ела насам, мъжаго — покани го Леля, отпуши шишето по-далеч от огъня и напълни напръстника. — Дами, пред вас е… я да ти видя татуировките… аха, пред вас е един от Нак мак Фигъл. Ситните гаднярчета нападат спиртоварната ми поне веднъж в годината. И вече ги знам наизуст тия шарки.

— Айде с’а наздра’ичката! На т’ва му се вика пиячка — изрече дребосъкът и пое напръстника.

— Но какъв е той все пак? — чудеше се Маграт.

— От гномите е.

Човечето свали напръстника от устата си.

— Ний сме пиктси!

— Добре, де, бъдете си пикси, щом настояваш — отстъпи Леля. — Живеят по високите ливади към Юбервалд…

— Ах! Не е там веч наш край! Гнус! Онез вонливи кръволоци ни погна’а…

Леля кимаше съчувствено, докато слушаше разказа. По средата на потока от думи напълни отново напръстника.

— Чатнах — увери го, когато млъкна. — Ами той разправя, че Нак мак Фигъл били принудени от вампирите да се махнат, ясно? Гадовете гонели всички… — устните й помръднаха беззвучно, когато се опита да налучка по-точен превод — …всички стари хора…

— Ама че жестокост! — ядоса се Маграт.

— Не, бе… исках да кажа… всички древни раси. Онези, дето живеят в… потайните кътчета. Сещате се — всички, дето не ги виждаме често… Кентаври, караконджоли, гноми…

— Пиктси!

— Добре, де… Та значи, изгонили ги от страната си.

— И защо им е хрумнало?

— Май вече не са на мода — поклати глава Леля.

Агнес се взря напрегно в пиксито. Не откриваше нищо приказно, по-скоро се набиваше на очи прекалено земният му вид. Вече забелязваше, че кожата му е синя заради татуировките и боята. Рижата му коса стърчеше във всички посоки. Единственият признак, че усеща студ, беше кожената набедрена превръзка. Той долови погледа й.

— Ъхъ, дузини дни сме бродили, нема що да ми се цъклиш! Зарад онез дългурести свине!

— Ъ-ъ… извинявайте — смънка Агнес.

— Сочен език имат, нали? — сподели възхище-нието си Леля. — Леко намирисва и на пустош, на торище. Ама когато Нак мак Фигъл са на твоя страна, нямаш си грижи.

Човечето размаха празния напръстник към Леля.

— Фногу ти е блудкава „лемонатата“, бабишорке!

— Ех, не може да те надхитри човек, искаш о истинското — похвали го Леля.

Вдигна възглавничката на стола и измъкна отдолу шише от черно стъкло, чиято тапа беше закрепена с тел.

— Няма да му дадеш от медицинското си уиски, нали? — стресна се Маграт.

— Винаги напомняш на хората, че е само з мазане отвън! — уплаши се и Агнес.

— Нак мак Фигъл имат яки глави — просвети ги Леля и подаде шишето на дребосъка.

Агнес се изуми, когато видя с каква нагла лекота той държи съд, по-голям от него.

— Заповядай, мъжаго — поощри го Леля. — го подели с приятелчетата си, щото знам, че са наблизо.

На шкафа пак издрънча нещо. Вещиците погледнаха натам. Между украшенията невъзмутимо се появиха стотици пиксита. Повечето носеха толкова извити шапчици, че върховете им сочеха надолу. Всички имаха мечове.

— Да се смаеш как успяват да се крият, ако ще да са ти пред очите — отбеляза Леля Ог. Тъй са се опазили толкоз години. Разбира се, освен туй са затривали повечето хора, дето са ги зървали.

Грибо кротичко се примъкна под нейния стол.

— И тъй… господа, както излиза, вампирите са ви натирили? — подкачи ги Леля, щом бутилката започна да обикаля гъмжилото.

Предизвика мощен рев, но някак го надвика:

— Дръзвам да ви предложа — що не се заселите в Ланкър?

— Лельо, един момент… — понечи да се намеси Маграт, но по-възрастната вещица я спря с властен жест.

— Има един остров насред езерото — заговори още по-силно. — Там гнездят чаплите. Местенце точно като за вас, а? Има риба колкото щете, пък и можете да ходите на лов в долината.

Сините човечета се скупчиха да се съветват. Едно от тях се озърна.

— Без бъзик? Нема да ни се натрисате, инак че се разлютиме!