Тери Пратчет - Захапи за врата

Очите на Леля блеснаха.

— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.

Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.

Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.

— Какво, мамо?

— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.

— Добре, мамо.

— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.

Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.

— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.

— Умно момче.

— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?

— Туй е труден избор. Ама за всеки случай носете от всичко по малко.

— Мамо, а таран да стъкмим ли?

— Ами-и… май ще минем и без таран.

— Чудесно! — промърмори Маграт. — Все пак говорим за моя параден вход.

— Мамо, а какво да викат хората?

— О, каквото им падне.

— Нещо да мятаме ли?

— Тоя път само камъни — реши Леля.

— И да не са големи! — намеси се Маграт. — Част от зидарията около портата е доста крехка.

— Ясно, значи нищо по-твърдо от варовик и пясъчник, запомни ли?

И кажи на нашичкия Кев да изтърколи навън едно буре от моята бира Трети номер — нареди Леля. — По-добре сипи вътре шише бренди да не мръзнете. Студът направо се просмуква през дрехите, когато се мотаеш пред замъка, викаш и размахваш тояга. Накарай нашичкия Нев да изтича при Слабпетел, да рече, че пращам поздрави, и да поиска половин дузина големи пити кашкавал и десет дузини яйца. Да каже и на госпожа Коларова, че ще бъде много мило, ако ни услужи с един от големите буркани марино-вани лукчета, дето ги прави толкоз вкусни. Жалко, че няма време да опечем нещичко на шиш, ама трябва да се примирим с дребните неудобства, щом тълпата ще се събира от само себе си. Леля Ог намигна на Агнес.

— Добре, мамо.

— Лельо… — промълви Маграт, когато Джейсън излезе тичешком.

— Кажи, миличка.

— Преди два-три месеца Верънс искаше да въведе мито върху износа на алкохол и в двора на замъка се събра многолюдна тълпа да изрази несъгласието си. А той се примири: „Е, щом такава е волята на народа…“

— Ами тъкмо такваз си беше волята на народа — увери я Леля.

— О-о… Ясно. Добре.

— Само че се случва народът временно да забрави каква му е волята — допълни Леля. — Можем да оставим малката Есме при жената на Джейсън…

— Ще бъде с мен — отсече Маграт. — Много е доволна да я нося на гръб.

— Не бива! — възкликна Агнес.

— Не смей да ми възразяваш, Агнес Нит! — заповяда Маграт и се изпъчи. — И от теб, Лельо, да не съм чула нито думичка.

— И през ум не ми минава — съгласи се Леля. — А ония Нак мак Фигъл винаги си носят бебетата в битката, понявгаш и за да ги използват вместо оръжие, ако се стигне чак дотам.

Маграт се поуспокои.

— Тази сутрин тя каза първата си думичка — сподели гордо.

— Ха, на две седмици? — недоверчиво промър-мори Леля.

— Да. Беше „блуп“.

— Блуп ли?

— Да. По-скоро… мехурче слюнка, отколкото дума, признавам.

— Хайде да си събираме нещата — подкани ги Леля и стана. — Ние сме сборище, мили дами. Троица. И на мене Баба ми липсва, но ще се оправяме с неприятностите, както и тя щеше да постъпи. — Тя дълбоко си пое дъх и произнесе: — Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз!

— Тя го казва някак по-убедително — отбеляза Агнес.

— Знам.

Дървеняааау отиде да хапне в слугинската трапезария до кухнята. Нахрани се сам. Наоколо се мяркаха нови лица, но той обикновено не обръщаше внимание на онези, които не принадлежаха към соколарското съсловие. В замъка винаги се навъртаха други хора и си имаха работа, а ако някой попиташе по-настойчиво, Дървеняааау би признал разсеяно факта, че щом остави чувала с мръсните дрехи до вратата на перачницата, след два дни ги намира пак там чисти и сухи.

Получаваше редовно храна. Оставеше ли дивеч на студените камъни в големия килер, някой се заемаше да го сготви. И така нататък.

Връщаше се към соколарника, когато една от сенките го придърпа в по-плътния мрак и притисна с длан устата му.

— Мпф?

— Аз съм — госпожа Ог. Дървеняааау, при тебе всичко ли е наред?

— Мпф.