Тери Пратчет - Захапи за врата

Този път соколарят успя да намекне с приглушените звуци, че всичко щеше да му е наред, стига този палец на гръкляна да не му спираше дъха.

— Къде са вампирите?

— Мпф?

Леля го пусна.

— Вампири ли? — задъхано повтори соколарят. — Ония, дето се мъкнат наоколо толкова мудно ли?

— Не, те са… храната — обясни Леля. — А има ли и някакви наперени гадняри? Или войници?

Нещо тупна меко в тъмата и някой изсъска:

— Проклятие, изтървах някъде торбата с пеленките. Не я ли видя къде се търкулна?

— Ами има някакви нови дами и господа — потвърди Дървеняааау. — Шляят се около кухнята. Видях и неколцина мъже с ризници.

— По дяволите! — промърмори Леля.

— В голямата зала се влиза и през друга вратичка — подсказа Маграт. — Но тя винаги е залостена отвътре.

Агнес преглътна тежко.

— Добре, ще отида да ви отворя.

— Ще се справиш ли? — потупа я по рамото Леля.

— Нали не могат да ме омаят…

— Но могат да те докопат.

„Влад не иска да пострадаме — настоя Пердита. — Нали видя как ни гледаше…“

— Мисля, че… всичко ще мине гладко — запъна се Агнес.

— Вие двечките си знаете най-добре — съгласи се Леля. — Взе ли светената вода?

— Дано им действа по-силно от чесъна — поклати глава Агнес.

— Желая ти късмет. — Леля се ослуша. — Я, тълпата май се е събрала от само себе си пред портата. Тръгвай!

Агнес се втурна под дъжда, заобиколи замъка и стигна до вратата на кухнята, която зееше широко отворена. Добра се до коридора след кухнята, когато нечия ръка я сграбчи и двама младежи светкавично й се изпречиха.

Облеклото им донякъде й напомни за по-младите посетители на Операта в Анкх-Морпорк, само че претенциозните им жилетки щяха да бъдат оценени като безвкусни от по-улегналите ценители на певческото изкуство. А дългите им коси падаха по раменете както при поетите, които се надяват, че буйните къдрици заместват умението да намериш рима за думата „маргаритка“.

— Момиче, закъде бързаш толкова? — попита единият.

Раменете на Агнес се превиха.

— Вижте какво, много съм заета. Може ли да ускорим представлението? Да прескочим просташкото хилене и глупостите от рода на „Допадат ми момичета с характер“? Може ли да преминем нап-раво към онази част, когато се изтръгвам от хватката ви и забивам коляно между краката ви?…

Единият я зашлеви безмилостно.

— Не може.

— Ще се оплача на Влад от вас! — изкрещя Пердита с гласа на Агнес.

Другият вампир се поколеба.

— Аха, уплашихте се! Ами да, той ме познава! — натякнаха Агнес и Пердита единодушно. — Ха!

Първият я изгледа от главата до петите.

— Теб ли?

— Именно — изрече нов глас.

Влад крачеше нехайно към тях, затъкнал палци в джобчетата на жилетката си.

— Демон, Пурпур, елате насам.

Двамата застанаха смирено пред него. Последва неясно движение и палците му отново се пъхнаха в джобчетата, преди жертвите да се присвият и да се строполят.

— Не постъпваме така с гостите си — просвети ги Влад, прекрачи над сгърченото тяло на Демон и протегна ръце на Агнес. — Сториха ли ви зло? Само кажете и ще ги дам на Лакримоза. Тя токущо откри, че в замъка има и зала за изтезания. А ние се заблуждавахме, че Ланкър е изостанала страна!

— О, онази вехта тъмница ли… — плахо промълви Агнес. Наблизо нещо бълбукаше в гърлото на Пурпур. „Дори не видях кога замахна“ — призна си и Пердита. — Ъ-ъ… Имаме я от векове…

— Нима? Сестра ми спомена обаче, че не достигат ремъци и окови. Е, тя е достатъчно… изобретателна. Само кажете и ще й ги пратя.

„Какво чакаш, казвай! — озъби се Пердита. — Така ще намалеят с двама.“

— Ами… недейте — смънка Агнес. „А, дебеланата била и морално мекушава“. — Ъ-ъ… те какви са?

— О, докарахме и неколцина от нашия клан с каруците. Баща ми смята, че е по-практично да им намери някакво занимание.

— Значи са ви роднини?

„Баба Вихронрав щеше да ги прати на сестричката!“ — прошепна й Пердита. Влад се прокашля тихо.

— Да, кръвни роднини. В известен смисъл. Но са… подчинени. Да минем оттук.

Учтиво я хвана под ръка и я поведе обратно по коридора, стъпвайки тежко върху потръпващите ръце на Пурпур.

— Тоест вампирството е като… влоговете в пирамида? — изрази недоумението си Агнес.

В момента беше насаме с Влад. Не отричаше, че е по-добре, отколкото да е насаме с онези двамата, но незнайно защо в такъв миг й се искаше да чуе собствения си глас. Дори само за да си напомни, че е жива.

— Извинете… кой би си оставил парите в пирамида? — озадачи се Влад.