Тери Пратчет - Захапи за врата

„И докъде се докарахме? — включи се Пердита. — Образованата, но все пак неопитна девойка леко стъписаната млада майка и среброкосата дама на златна възраст… Не звучи точно както в преданията, а? Само че Маграт си грабна бебчето и хукна още щом чу, че Баба е загазила, дори не и хрумна да се разтревожи за мъжа си…“

— Чакай малко — промърмори Агнес. — Заслушай се…

— В какво?

— Просто се заслушай… Звуците отекват надалеч в тези пещери…

Леля Ог се отпусна на пясъка и се понамести удобно, после извади лулата си.

— Значи — подхвърли на лежащата фигура, — като забравим другото, как си наистина?

Не дочака отговор.

— Видях госпожа Патерностер тая заран — бъбриво продължи Леля. — Оная от Резена. Разправя, че госпожа Айви била доста по-добре. — Издуха облак дим от устата си. — Налях й малко акъл в главата за туй-онуй.

Сенчестата фигура си мълчеше.

— А Именуването мина горе-долу свястно. Е, оня пастор е голям смотаняк.

— Не мога да ги победя, Гита — промълви Баба. — Не мога и толкоз.

Една от скритите дарби на Леля Ог беше умението да не говори, когато не бива. Така в разговора оставаше дупка, която събеседникът волю-неволю запълваше.

— Съзнанията им са като от стомана. Не мога да ги докосна. Опитах всичко. Всяка хитрина, дето я знам! И те ме търсят, но няма как да се съсредоточат, когато съм тука. А най-силният от тях замалко не ме докопа, както си бях в къщата. В мойта къща!

Леля Ог споделяше ужаса й. Къщата на вещицата беше нейната крепост.

— Нивгаш не съм се натъквала на други като тях, Гита. Оня е имал столетия да набира сили. Нали видя свраките? Служат му за очи. И е хитър. Такъв няма да се сгърчи от един чеснов сандвич. Поне туй схванах. Тия вампири са се поучили. Преди не се е случвало. Отникъде не успях да се вмъкна в главите им. Те са по-могъщи, мислят бързо… Казвам ти — да им се опълчиш съзна-ние срещу съзнание е все едно да плюеш срещу ураган.

— И какво ще правиш?

— Нищо! Не мога да сторя нищичко! Ти не проумя ли какво ти разправям? Не се ли сещаш, че лежа тука целия ден и се мъча да измисля нещо? За тях няма тайни в магията, Заемането им е втора природа, пъргави са в главите и ни смятат за говорещ добитък… Не го очаквах, Гита. Как ли не го премятам из ума си, ама не виждам що да сторя.

— Винаги има начин — насърчи я Леля.

— Аз не го виждам — отсече Баба. — Толкоз, Гита. Що ли не остана да си лежа под капките, докато стана като древната вещица на входа…

— Ще измислиш нещо — увери я Леля. — Никой Вихронрав не се оставя да го смачкат. Открай време знам, че си ви е в кръвта.

— Те вече ме победиха. Преди да съм започнала. Може някой друг да изнамери начин, аз не мога. Срещнах по-силно съзнание. С мъка успявам да го задържа настрана от себе си, но не знам как да се вмъкна в него. И не мога да отвърна.

Леля Ог се смръзна от догадката, че Баба Вихронрав говореше съвсем искрено.

— И през ум не ми е минавало, че ще те чуя да приказваш тъй — промърмори унило.

— Вие тръгвайте. Няма смисъл да простудявате бебето.

— Ами ти?

— Може да се преместя нейде, може и да си остана тука.

— Есме, не можеш да останеш тука завинаги.

— Кажи го на оная до входа.

Друго май нямаше. Леля излезе, завари останалите две с леко смръзнали се невинни изражения в съседната пещера и ги поведе към изхода.

— Значи си намери лулата — установи очевидното Маграт.

— Да, благодаря.

— И какво ще прави тя? — попита Агнес.

— Кажи ми да ти кажа — отвърна Леля. — Знам, че надавахте ухо. Нямаше да сте вещици, ако не сте подслушвали някак.

— Е, а ние какво можем, което тя не може? Щом тя е победена, ние как да не сме?

Леля поспря до каменната вещица. Видя, че лулата е угаснала. Драсна кибритена клечка в гърбавия нос на фигурата.

— Ние сме три. Подходящият брой. И ще започнем, като си направим подобаващо сборище…

— Ти не се ли безпокоиш? — учуди се Агнес. — Тя се е… предала…

— Значи на нас се пада да упорстваме, нали? — напомни Леля.

Леля бе преместила котела насред пода, колкото да спази традицията, но сборище под покрив не им допадаше много, а и без Баба Вихронрав беше още по-зле.

Пердита обобщи, че приличат на лигави момиченца, играещи си на вещици. Единственият огън в кухнята пламтеше в огромната печка от черно желязо, с която Леля се сдоби благодарение на обичливите си синове.

— Да сваря чая? — предложи Маграт и се надигна.

— Ти си седи. На Агнес се пада да вари чая. А ти си майката, значи ще го наливаш по чашите.