Тери Пратчет - Захапи за врата

— По-леко! — провикна се Агнес. — Пердита казва, че огънят е истински!

— Че туй променя ли цената на рибата? — подсмихна се през рамо Леля.

Пламъците угаснаха мигновено. Другите две вещици стояха в мразовитата тъма. Маграт потръпна.

— Лельо, все пак ти носиш бебето.

— Тука можеш да пострадаш само ако си търсиш белята — заяви Леля. — А сега мислите на Баба създават мястото. Тя няма да посегне на дете. Не може. Не е такваз.

— Значи мястото се оформя според мислите й? — усъмни се Агнес.

— Тъй ми се струва — отвърна Леля и продължи напред.

— Никак не би ми се искало да се озова в главата й!

— Кажи-речи, вече си се озовала. Хайде, де! Минахме и през огъня. Не вярвам да има друго.

Откриха я в друга пещера по-навътре. По гладкия пясък имаше следи от един чифт крака. Бе оставила грижливо шапката до себе си. Главата й се опираше на подложената торба. И държеше картонче с вдървените си пръсти — „Я ДА СЕ МАХАТЕ“.

— Не виждам готовност да ни помогне — оплака се Маграт, седна и настани бебето в скута си.

— И то след всичко, което преживяхме.

— Не можем ли да я събудим? — предложи Аг-нес.

— Опасно е — възрази Леля Ог. — Да я придърпваме обратно, когато не ще да се върне ли? Не се знае какво ще стане.

— Е, не можем ли поне да я изнесем оттук?

— Трудничко ще я промушим през по-тесните завои, но-ха! — ще ни послужи за мостче тук-там. Забрави. Щом е дошла тука, има си причина.

— Леля издърпа торбата изпод главата на Баба, която не шавна, и я отвори. Спаружена ябълка, шише с вода и сандвич със сирене, около който да огъваш подкови. Да, и старата й кутия.

Постави я на пясъка помежду им.

— Но какво има вътре? — недоумяваше Агнес.

— Дреболийки за спомен, нали ти казах. Тя все увърта, че я пълнела с неща, дето не знаела какво да ги прави.

Леля потропа с пръсти по капака, сякаш изпъл-няваше съпровод на мислите си, после пак взе кутията. — Редно ли е да постъпваш така? — заяде се Агнес.

— Не е — призна Леля, извади снопче листове, вързани с панделка, и ги сложи настрана.

И трите видяха сиянието, изпълнило кутията след махането на листовете. Леля бръкна и извади шишенце за лекарство, запушено плътно с тапа. В тъмната пещера мъничкото светещо петънце изглеждаше прекалено ярко.

— Туй го знам. Тя е събрала какво ли не в кутията. Ама за пръв го виждам да свети.

Агнес взе шишенцето. В него имаше парче от папрат или… не, беше перо, цялото черно освен в края, жълт и пламтящ като запалена свещ.

— А знаеш ли какво е?

— Не. Тя прибира какво ли не. Но шишенцето го има отдавна…

— Жнам откъде го вже… — Маграт извади безопасната игла от устата си и започна отново: Знам откъде го взе. Наистина беше отдавна. И горе-долу по същото време на годината. Вървяхме през гората, зърнахме падаща звезда и тази светлинка се откъсна от нея. Приличаше на пламък, но Баба го хвана с ръка, без да се изгори.

— Значи е перо от огнена птица — досети се Леля. — Чувала съм разни стари предания за тях. Прелитат оттук. Но ако ще пипаш перата им, трябва да си адски уверена, щото в легендите се казва, че лумвали буйно, щом ги доближи зло.

— Огнена птица ли? — озадачи се Агнес. — За феникс ли говорите? Наскоро и Дървеняааау бръщолевеше нещо такова…

— От доста години не съм виждала прелитащ феникс — сподели Леля. — Когато бях малка, случваше се да мернем по два-три наведнъж светлинки високо в небето.

— Не, не — опита се да я поправи Агнес, — има само един феникс, нали в това е същината на историята?

— Ако е само един, каква полза от него? — завъртя глава Леля.

Баба Вихронрав примлясна с устни, като че изплуваше от дълбок сън. Клепачите й трепнаха.

— А, знаех си, че ще успеем, като отворим кутията — весело се похвали Леля.

Очите на Баба зейнаха. Позяпаха тавана, после се завъртяха към Леля Ог.

— Дй вда… — смънка Баба.

Агнес припряно й подаде пълното шише. Неволно докосна пръстите й — бяха студени като камъните наоколо.

Старата вещица отпи голяма глътка.

— Значи сте вие тричките — прошепна. — И защо се домъкнахте тъдява?

— Ти ни каза — престраши се Агнес.

— Не съм ви казвала! — скастри я Баба. — Да не съм ви оставила бележка?

— Не, обаче нещата на масата… — Агнес помълча. — Ами помислихме, че искаш да дойдем.

— Трите вещици, а? — подхвърли Баба. — Не виждам причина да не си останете три. Девицата, майката и…

— По-леко! — предупреди я Леля Ог.

— …и другата — довърши Баба. — Вие си решавате. За туй не смея да изказвам мнение. Значи имате да се занимавате с разни танци и ритуали, желая ви приятен ден. Ще си взема възглавницата, ако не възразявате.