Тери Пратчет - Захапи за врата

Пещерите, каквито ги бе запомнила, не представляваха нищо повече от дупки под надвиснали скали. Но тези бяха огромни кухини в земята.

— Чворестите земи са малко като айсберг — сподели Леля и тръгна през една долчинка към може би найголямата пещера.

— Тоест девет десети от тях са под водата ли? — уточни Агнес, макар че ченето още я болеше.

— Казвам, че в тях е скрито повече, отколкото очите виждат.

— Тук има някой! — възкликна Маграт.

— А, вещицата. Тя няма да ни пречи — обеща Леля.

Проникващата през входа светлина открояваше прегърбена фигура, седнала сред локвите. Отблизо повече приличаше на изваяние, и то не с чак толкова човешки вид, както на пръв поглед. По фигурата блестеше вода. По дългия извит нос се събираха капки и от време на време цопваха на пода.

— Като момиче веднъж дойдох тука с един млад магьосник — впусна се в спомени Леля Ог. — Нищо друго не му допадаше тъй, както да цепи камъни с чукчето си… е, почти нищо друго — добави тя с усмивка, отправена към миналото, и въздъхна щастливо. — Разправяше, че вещицата била само утайка от скалите, дето оставала от капещата вода. Но мойто бабче казваше, че вещицата поседнала тука да умува над някакво страхотно заклинание и се вкаменила. А аз не знам какво да си мисля за нея.

— Доста надалеч си го довела — не се сдържа Агнес.

— Вкъщи бяхме цял куп деца, тогаз валеше безспир, а за свестни занимания с геология човек има нужда от малко спокойствие — обясни Леля. — Чукът му сигурно още се въргаля наблизо. По едно време той изобщо забрави за него. Гледайте си в краката, че е хлъзгаво. Маграт, как е малката Есме?

— О, само писука. Скоро ще трябва да я нахраня.

— Не е зле да я наглеждаме — предложи Леля.

— Да, разбира се.

Леля плесна с ръце и ги раздалечи. Сиянието между дланите й не беше като стъписващите светлини на магьосниците, по-скоро напомняше за мъждукането на събрани светулки. Стигаше колкото никоя от тях да не хлътне в дупка.

— Нищо чудно да има и джуджета на такова място — сети се Маграт, когато тръгнаха по един тунел.

— Не ми се вярва. Те не обичат места, дето все се променят. Тука се навъртат само животин-ки. А Баба идва, когато иска да е насаме с мислите си.

— И ти, щом ти се прище да отчупиш някой камък.

— Ха! Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.

— Значи наистина се променя според погледа? — изненада се Агнес.

— Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.

— Питам се колко ли висок е бил за Баба…

— Момиче, може и облаци да са минавали отдолу. — Леля спря пред разклонение в проходите и посочи. — Като гледам, тръгнала е натам. Я почакайте…

Тя рязко изпъна ръка напред. Изпъшкаха камъни и голям къс от тавана се сгромоляса, разхвърляйки прах и чакъл.

— Е, ще се покатерим и пак ще минем — със същия делови тон продължи Леля.

— Някой се опитва да ни прогони — проумя Агнес.

— Ама няма да стане — отвърна Леля. — И не вярвам да ни сполети някоя злина.

— Тази буца беше доста тежка! — ядоса се Агнес.

— Ъхъ, само че не ни смаза, нали?

Малко по-нататък се натъкнаха на подземна река — побеляла от бързото течение. Заобикаляше и почти заливаше задръстване от струпани дънери, върху които се бе проснало подканящо дълго дърво.

— Погледнете, не е безопасно за детето! — настоя Агнес. — И двете ли не виждате? Маграт, ти поне си й майка!

— Знам, присъствах на раждането — с вбесяваща невъзмутимост я увери Маграт. — Но нямам чувството, че е опасно. Баба е някъде наблизо.

— Вярно — потвърди Леля. — Съвсем наблизо.

— Тя обаче няма власт над реки и камъни… — започна Агнес.

— Тука ли? Не се знае. Мястото е много… отзивчиво.

Стъпваха сантиметър по сантиметър и си подаваха бебето една на друга.

Накрая Агнес се облегна изнемощяла на каменната стена.

— Още колко ни остава?

— Ами две-три педи, зависи как гледаш — прецени Леля. — Олекна ли ти, като го чу?

— Аз ли се заблуждавам — обади се Маграт, — или тук взе да се сгорещява?

— В това отказвам да повярвам — посочи Агнес.

Над полегатия под зееше процеп в скалите. От него бликаше червено зарево. Тъкмо когато се загледаха, огнено кълбо изфуча през отвора и избухна под тавана.

— Олеле, майчице — промърмори Леля, която в момента носеше детето. — А пък наоколо си нямаме никакви вулкани. Какво ли си мисли тя?

Закрачи устремно право към пламъците.