Тери Пратчет - Захапи за врата

— Много образно казано.

— Благодаря ти.

— Знам, че постигна забележителен успех в Ескрау…

— Истински модел на бъдещето. Най-сетне хармония между вампирите и хората. Цялата тази враждебност е излишна, както винаги съм твърдял.

Графинята пристъпи към прозореца и предпазливо отмести края на пердето. Въпреки облаците по небето вътре се процеди сивкава светлина.

— Не се налага и да бъдем прекалено внимателни — увери я нейният съпруг, пресегна се над рамото й и отмести пердето докрай.

Графинята потрепери и се извърна.

— Видя ли? Все пак е безвредно. Всеки ден и във всичко ние се усъвършенстваме — бодро заяви граф Сврак. — Самоизцеление. Положителна нагласа. Затвърждаване. Привикване. Чесън ли? Приятна подправка. Лимони ли? Трябва само да харесаш вкуса им. Ами че аз вчера загубих някъде един чорап и това ми беше безразлично. Имам си предостатъчно чорапи. Мога да си набавя и още! — Усмивката му избледня, щом се вгледа в лицето на съпругата си. — Думичката „но“ е на върха на езика ти — установи той делово.

— Исках да ти напомня, че в Ескрау няма вещици.

— Толкова по-добре!

— Да, разбира се, но…

— Пак започваш, скъпа. Никакво „но“ в нашия речник. Колкото и да е странно, Верънс е прав. Навлизаме в нов свят, където няма място за онези гнусни гномчета или вещиците, или кентаврите. И особено за огнените птици! Да се отървем от тях! Да вървим напред! Те не са приспособени за оцеляване!

— Ти обаче само рани онзи феникс.

— Именно. Той позволи да му навредя, значи скоро ще изчезне. Мила, за да не се погубим заедно със стария свят, трябва да станем подходящи за новия. А вещиците… Опасявам се, че вещиците вече са в миналото.

Но в настоящето метлите кацнаха малко над последните дървета и преди началото на платото. Агнес беше права, че това късче земя едва ли заслужаваше толкова просторно име. Оттук дори се чуваше бълбукането на поточето в отсрещния му край.

— Не виждам нищо чворесто — заяви Агнес. Съзнаваше, че изръси глупост, но присъствието на Маграт вече й опъваше нервите.

Леля се загледа в небето. Другите две последваха примера й.

— Трябва първо да свикнеш, но и сега ще го видиш, ако се загледаш. Личи добре само от платото.

Агнес примижа към облаците.

— О… май забелязвам — осведоми ги Маграт. „Хайде на бас, че нищичко не забелязва — наежи се Пердита. — Защото аз не го виждам.“ Но Агнес откри каквото търсеше. Бягаше от погледа подобно на линията между две съединени стъкла и сякаш се премести тъкмо когато тя се увери, че го е намерила, но въпреки всичко имаше… несъвпадение, доловимо само в отделни мигове.

Леля си облиза показалеца и го изправи да усети вятъра. После посочи:

— Ей натам. И си затворете очите.

— Няма пътека — усъмни се Маграт.

— Правилно. Хвани ме за ръката, а Агнес да хване тебе. Идвала съм насам от време на време. Не е чак толкоз мъчно.

— Все едно сме в детска приказка — оплака се Агнес.

— Ъхъ, тъй става, когато ножът опре до кокала — съгласи се Леля. — Ами… тръгваме…

Агнес усещаше как клонките на прещипа се отъркват в краката й. Отвори очи.

Високото поле се простираше навсякъде, дори зад тях. Въздухът тъмнееше, облаците натежаваха, вятърът режеше. Планините изглеждаха твърде далечни. Някъде тътнеше падаща вода.

— Сега къде сме? — поиска да знае Маграт.

— Още сме си тук — увери я Леля. — Помня как моят баща разправяше, че като подгониш сърна или друго животно, случвало се да избяга в чворестите земи.

— Ако е съвсем отчаяно — предположи Агнес. Тук и прещипът беше по-тъмен, драскаше като трънак. — Всичко е някак…гадно.

— Важно е как си се настроила — поучително изрече Леля и тропна по нещо с ботуша си.

Беше побит камък. Тоест бивш побит камък, а в момента лежеше и беше покрит с дебел пласт лишеи.

— Това е белегът. Ако не знаеш за него, трудничко ще се измъкнеш. Хайде да вървим към планината. Маграт, Есме добре ли е увита? Питам за малката Есме.

— Тя спи.

— Ъхъ — някак особено изсумтя Леля. — Тъй е по-добре. Хайде, да тръгваме. Да, бе, нали ги взех, че ще потрябват… — Тя порови в сякаш безкрайните си джобове и измъкна чифт толкова дебели чорапи, че биха останали изправени, ако ги пуснеше на земята. — Ланкърска вълна. Само нашичкият Джейсън смогва да ги изплете, щото знаете колко са му яки пръстите. Като ги обуеш, можеш и стена да пробиеш с ритник.

Храстите чегъртаха безсилно по сякаш оплетените от тел чорапи и жените напредваха бързо по платото. И тук имаше слънце или поне светло петно в облаците, но сумракът като че се просмукваше от земята.