Тери Пратчет - Захапи за врата

Мислено вдигна рамене и се съсредоточи в задачата си.

В зелената топка блещукаше и мъждукаше светлина. Агнес се бе захващала с издирване чрез кълбото само няколко пъти досега, но не помнеше светлината да е трепкала така. Щом се прояснеше някакъв образ, тутакси примигваше и прескачаше на нещо друго… шубраци… дърво… променливи облаци…

После Баба Вихронрав се появи замалко и изчезна. Видението се мярна за част от секундата и заместилото го равномерно сияние подсказа на Агнес: „Това беше, скъпа.“

— Тя си беше полегнала — отбеляза Маграт, — но не се видя ясно.

— Значи е в някоя от пещерите. Веднъж спомена, че отивала там, когато искала да остане насаме с мислите си — сподели Леля. — Нали видяхте подскачането? Опитва се да ни държи настрана.

— Онези пещери са просто дупки в скалите — настоя Агнес.

— И да… и не — уклончиво отвърна Леля. — Не ме ли лъжат очите, че я видях да държи картонче?

— Онова с „Ни съм умрела“ ли? — уточни Маграт.

— Друго ще да е, онуй го е оставила в къщата.

— И тъкмо когато се нуждаем от нея, тя се завира в пещерите?

— А тя знае ли, че се нуждаем от нея? — на-помни Агнес. — Знае ли за вампирите?

— Защо не отскочим да я попитаме? — предложи Маграт.

— Няма как да летим чак дотам — почеса се по брадичката Леля. — Няма да се задържим над чворестите земи. Метлите почват да въртят номе-ра.

— Останалото разстояние ще изминем пеша — реши Маграт. — Много часове има до залеза.

— Нима и ти ще дойдеш? — слиса се Агнес.

— Разбира се.

— Ами бебето?

— Харесва й да я нося и е на топло, а пък горе няма никакви чудовища. Впрочем аз се придържам към мнението, че е възможно да се съчетава майчинството с кариерата.

— Нали уж се беше отказала от вещерството? — припомни й Агнес.

— Да… ами… да. Нека се уверим, че с Баба всичко е наред, и да се, отървем от проблемите, а после несъмнено ще имам с какво друго да си за-пълня времето…

— Но това може да се окаже опасно! — възкликна Агнес. — Лельо, а ти какво мислиш?

Леля Ог се обърна със стола си към бебето.

— Гъци-гъци, кой ми е прасенце?

Малката главица се завъртя и Есме отвори сините си очички.

Леля се взря замислено в тях.

— Ще я вземем с нас — отсъди накрая. — И аз разнасях Джейсън навсякъде, когато беше мъничък. На дечицата им харесва да са при свойто мамче. — Тя пак се вторачи задълго в бебето. — Да, туй ми се вижда дяволски сполучливо хрумване.

— Ъ-ъ… струва ми се, че едва ли бих могъл да съм полезен с нещо там — вметна Овес.

— О, за теб ще е опасно — снизходително махна с ръка Леля.

— Естествено ще бъда с вас в молитвите си.

— Колко мило — изсумтя тя.

Ръмящият дъждец бе намокрил до кости Дървеняааау, докато се тътреше към замъка. Влагата проникна и в примамката, сегашните й звуци биха привлекли само някое чудновато окаяно същество, свиращо се в древно устие на река. Или може би прегракнала овца.

Изведнъж чу гълчавата на свраките.

Върза магарето си за една фиданка и излезе на поляната. Птиците врещяха по дърветата наоколо, но се разлетяха като от взрив, щом зърнаха Крал Хенри, впил нокти в самара на магарето.

А към обраслия с мъх камък се притискаше…

…малка сврака. Беше измокрена и сбъркана, сякаш стъкмена надвенатри от човек, който поз-нава външността на свраките, но не е наясно как се движат. Съществото запърха с крилца, когато го видя, разроши пера и след миг умалена версия на Крал Хенри се мъчеше да отскочи от земята.

Соколарят отстъпи заднешком. А закачуленият орел завъртя глава към странната птица…

…която вече беше гълъб. После дрозд. И мушитрънче…

Внезапно прозрение за неизбежното подтикна Дървеняааау да прикрие очите си, но и през кожа-та на пръстите си видя блясъка, усети удара на пламъка и подуши опърлените косми по тилната страна на дланта си.

Около кръга от изгорена земя димяха туфи трева. А по средата няколко жалки костици прос-ветнаха нажежено и се разпаднаха на фина пепел.

Свраките пак се разкрещяха в гората.

Граф Сврак се размърда в затъмнената си стая и отвори очи. Зениците му се разшириха, за да поемат повече светлина.

— Мисля, че тя се е притаила — промълви той.

— Твърде скоро — отбеляза графинята. — Нали ти твърдеше, че е от най-могъщите вещици?

— О, да. Но е човек. И остарява. А с възрастта се прокрадват съмненията. Толкова е просто. Сам-самичка в онази бедна къща и никой не й прави компания освен запалената свещ… Лесно е да разшириш мъничките пукнатинки и да накараш ума й да се обърне срещу себе си. Сякаш наблюдаваш горски пожар при промяна на вятъра — внезапно връхлита с рев сградите, които допреди миг са ти изглеждали толкова нерушими…