Тери Пратчет - Захапи за врата

Овес изплю заека.

— Може би тавана.

— Тогава да вървим.

Свраки кръжаха около централната кула на замъка. Повечето стихчета за гадаене по свраки се изчерпват до десет-дванадесет, но тук имаше стотици хвъркати, предостатъчно за всякакво предсказание. Само че различните стихчета за свраки не са особено надежден ориентир за бъдещето, защото самите птици не ги знаят.

Графът седеше в сумрака под покрива и се вслушваше в съзнанията им. В ума му се мяркаха образи. Той си мислеше, че тъкмо това е подходящият начин да управляваш една страна. Прекалено трудно е да разгадаваш човешките умове, освен ако не са толкова близо, че виждаш думите, които се канят да изрекат. А птиците могат да проникнат навсякъде, да съзрат всеки селянин на полето и ловец в гората. И умеят да слушат. Много по-добре от прилепите или зайците. В това също се отказваше от традициите.

Но нямаше и следа от Баба Вихронрав. Вероятно се бе скрила с някоя от хитрините си. Все едно. След време тя сама ще го намери. Не би могла да се крие дълго. Не й беше в нрава. Всички от рода на Вихронрав излизаха да се сражават, дори когато знаеха, че ще бъдат победени. Колко предвидимо…

Няколко птици бяха забелязали дребна фигурка, щъкаща усърдно из кралството и повела магаре, натоварено със соколарски принадлежности. Графът се бе взрял в Дървеняааау и откри ум, запълнен от край до край с ястреби и соколи. Вече не се интересуваше от соколаря. Разбира се, скоро трябваше да махне и него, и птиците му, за да не плашат свраките. Напомни си да каже на стражите какво иска от тях.

— Ооаауооуу!

…но вероятно няма съчетание от гласни, което би предало достойно вопъла, надаван от Леля Ог при вида на мъничко бебе. Влагаше в него и звуци, достъпни само за котешко гърло.

— Нали ни е малко съкровище, а? — гукаше Леля. — Май имам бонбонче някъде…

— Още не е на твърда храна — напомни Маграт.

— Буди те нощем, нали?

— И денем. Но днес спа добре, слава на съдбата. Лельо, дай я на господин Овес и да оправим бъркотията веднага.

Младият пастор пое бебето уплашено, както правят мнозина мъже, сякаш то щеше да се счупи или поне да избухне в ръцете му.

— Ня, ня, ня — замънка той безсмислено.

— Сега… обясни ми каква е тази история с Баба — подкани Маграт.

Леля Ог и Агнес се впуснаха да разказват, прекъсвайки се във важните моменти.

— Говорите за чворестите земи над горите, нали? — уточни Маграт, щом млъкнаха за миг.

— Тъй си е — потвърди Леля.

— А какви са тези чворести земи? — призна невежеството си Агнес.

— По тия планини има доста магия, знаеш — подхвана Леля. — Всеизвестно е, че планините се надигат, когато се блъскат големи парчета земя, нали? Е, когато магията попадне натясно… един вид… получава се земя, където мястото е… някак смачкано, ясно? Щеше да е много голямо, ако можеше, ама тъй повече прилича на чвор в старо дърво. Или на сополива кърпа, дето си я свила на топка в джоба… хем е малка, хем си е голяма, ама по друг начин.

— Но аз съм била там — видях само обрасло с храсти тясно плато!

— Трябва да знаеш и посоката — увери я Леля. — Адска мъка е да търсиш някого с магическо кълбо на такова място. Всичко се люшка и тресе. Все едно се мъчиш да зърнеш човек, дето е и близо, и далеч от тебе. Направо да ти избият сълзи по стъклената топка. — Тя придърпа зеленикавата сфера към себе си. — Вие двете бутайте, аз ще насочвам…

— Ъ-ъ… с магия ли ще се занимавате? — обади се Овес зад тях.

— Какъв ти е проблемът, бе? — сопна се Леля.

— Питам дали ритуалът включва… ъ-ъ… — изчерви се той — …сваляне на дрехите, диви танци и призоваване на развратни и покварени създания? Опасявам се, че не мога да участвам в такива занимания. „Книгата на Ом“ ни забранява да се обвързваме с лъжливи заклинатели и измамни гадатели.

— И аз не ща да си имам вземане-даване с лъжливи заклинатели — сподели Леля. — Все им падат брадите, щото са на връвчица.

— Ние сме си съвсем истински — насърчи го Маграт.

— И изобщо не призоваваме развратни и покварени създания — завърши Агнес.

— Освен ако не поискаме — изфуча Леля под носа си.

— Е… добре тогава — смили се Овес.

Докато насочваха силата, Агнес беше принудена да слуша и мислите на Пердита: „Нещо не ми харесва Маграт. Не е каквато беше преди.“

„Разбира се, че не е същата.“

„Но тя е започнала да нарежда, не се свива кротичко както някога и вече не е мокра кокошка.“

„Защото е майка — натърти Агнес. — Те са само леко влажни.“ Собствените й възгледи не превъзнасяха кой знае колко майчинството. Очевидно беше необходимост, но тя не откриваше в това нищо трудно. Дори котките се справяха безупречно. Жените обаче започваха да се държат, сякаш им е връчен медал и вече имат право да заповядват на всички наоколо. Все едно си окачаха табела „майка“, а по всички други забелязваха поне за миг надписа „дете“…