Тери Пратчет - Захапи за врата

Зад тях се тътреха още волски коли.

— Леля Ог твърди, че трябва да държим вре-мето за топките — подхвърли Агнес и се стрелна след последната каруца.

— Нима говори така?

— Уви, да. Свиква се.

Тя се хвана за задния канат, издърпа се в каруцата и му махна припряно да я последва.

— Опитвате се да ми направите впечатление ли? — усъмни се Овес, когато тя го изтегли да се качи.

— Не на теб.

В този миг Агнес забеляза, че е седнала на ковчег. Дори бяха два, с подложена наоколо слама.

— Пренасят си и мебелите ли? — учуди се пасторът.

— Ами… мисля, че… може и да не са празни… Тя едва не изпищя, когато Овес свали капака.

Ковчегът се оказа празен.

— Ама че си идиот! А ако имаше някой вътре?

— Вампирите са слаби денем. Всеизвестно е — укори я свещеникът.

— Май… ги усещам… някъде наблизо… — запъна се Агнес.

Трополенето на каруцата се промени, когато колелата се затъркаляха по калдъръма в двора на замъка.

— Да отворим другия и да надникнем.

— Но ако…

Той я избута и вдигна капака, преди тя да възрази.

— И тук няма вампир — установи Овес.

— Но ако имаше и те бе сграбчил за врата?

— Ом е моят щит — заяви пасторът.

— А стига, бе. Колко хубаво си се уредил!

— Дори да ми се присмивате…

— Не ти се присмивам.

— Присмивайте ми се, щом имате такова желание. Но аз съм убеден, че сме се заели с праведно дело. Нали и Сонатон победи Звяра от Батригор в собственото му леговище?

— Не знаех.

— Така е било. Нали и пророк Урдур надделя над Дракона от Слут на Гидралското поле след тридневна битка?

— Едва ли имаме толкова време да…

— А нима чедата Екзекиалови не разгромиха пълчищата Мириломски?

— Да?

— О, значи сте чувала за това?

— Не съм. Виж какво, спряхме току-що. Не горя от желание да ни открият, а ти? Поне не сега. И не тези стражи: Изобщо не ми се сториха приятни хора.

Спогледаха се многозначително над ковчезите и споделиха безмълвно представата си за неизбежното близко бъдеще.

— Няма ли да забележат, че са натежали? — поколеба се Овес.

— Коларите май не са в настроение да забелязват каквото и да било.

Агнес се взря в ковчега. Имаше малко пръст по дъното, иначе беше почти чист, дори беше оборудван с мека възглавница. А на подплатата вътре бяха пришити джобчета.

— Това е най-лесният начин да проникнем вътре — реши тя. — Ти легни в онзи, а аз ще се настаня в този. И… впрочем онези хора, които спомена… Те исторически личности ли са?

— Несъмнено.

— Добре, но не се опитвай да им подражаваш засега, бива ли? Да не станеш и ти историческа личност.

Тя придърпа капака над себе си, но не се отърва от усещането, че наблизо има вампир.

Ръката й докосна едното джобче. Напипа нещо и меко, и бодливо. Пръстите й го проучиха трескаво въпреки ужаса и откриха кълбо вълнена прежда със забучени в него две игли за плетене. Или някой се занимаваше с твърде одомашнена форма на вуду, или просто плетеше чорап.

Но кой плете чорапи в ковчег? Все пак не би имало нищо чудно вампирите също да страдат от безсъние и да се въртят неспокойно по цял ден.

Тя се напрегна, когато вдигнаха ковчега, и се постара да заеме мислите си с налучкване накъде го носят. Чуваше стъпките по калдъръма, после по-плътните звуци по плочите на централната стълба, ехото в голямата зала, внезапно ковчегът се наклони…

Значи в подземията. Е, да, логично, но не и приятно.

„Правиш го само за да ми се изфукаш — бодна я Пердита. — Насилваш се да бъдеш екстровертна и динамична личност.“

„Я да си затваряш устата“ — отвърна Агнес.

Отвън някой нареди:

— Оштавете ги и ше пръждошвайте.

Беше онзи на име Игор. Агнес съжали, че не си взе някакво оръжие.

— Щели да ше отърват от мен, тъй ли? — замърмори гласът на фона на отдалечаващи се стъпки. — Накрая някой ще плаче горчиво. Те ши живеят за кеф, а кой трябва да обикаля и да бърше прахта? Туй ми ше ще да знам. Кой трябва да им вади главите от бурканите ш марината? Кой бърника под леда на реката да ги измъква? И шигурно шъм изтръгнал от телата им повече колове, отколкото шъм изял червеи през живота ши…

В ковчега нахлу светлина.

Игор зяпна Агнес. И Агнес зяпна Игор.

Той се размърда пръв. Усмихна се — и усмивката му беше особено интересна от геометрична гледна точка заради пресичащите я немалко шевове.

— Брей, брей, някой е чел твърде много книжки. Ношите ли ши чешън?

— Цяла торба — излъга тя.

— Напразно. А шветена вода имате ли?

— Цял бидон.