Тери Пратчет - Захапи за врата

Дървеняааау размишляваше задълбочено над проблема цяла сутрин, докато се провираше през мокрите храсти и се натъкваше на разочаровани патици. У него не се бе пробудил интерес към историята — освен историята на соколарството, — но знаеше, че някога имало места (вероятно тук-там още ги имаше) с твърде високо фоново излъчване на магия. Това вероятно ги правеше излишно въл-нуващи и несъмнено неподходящи за отглеждане на потомство.

Може би фениксът, както и да изглежда всъщност, просто е измислил как да мъти светкавично.

Дървеняааау доста се доближи до истината и ако имаше още малко време, сигурно би направил следващата крачка по пътя към нея.

Баба Вихронрав се измъкна от храсталаците часове след пладне и ако някой я беше видял, сигурно щеше да се зачуди защо е загубила толкова време, за да прекоси това тясно малко плато.

Още по-учудващо би му се сторило поточето. То си бе издълбало корито, осеяно с чакъл, и една здрава жена можеше да го прескочи. Над поточето обаче бе наместен широк камък вместо мост.

Тя се загледа в камъка, после бръкна в торбата си. Извади дълго парче черен плат и го върза на очите си. После прекоси поточето, пристъпяйки ситно с широко разперени ръце, за да пази равновесие. По средата се свлече на колене и длани, постоя така задъхана няколко минути. След това продължи напред пълзешком.

А няколко стъпки под нея поточето бълбукаше весело.

Небето блещукаше. В него имаше сини пролуки и парцаливи облаци, но не изглеждаше както трябва — сякаш някой е нарисувал картина на стъкло, после го е счупил и накрая е събрал парчетата неправилно. Реещ се облак изчезна, прекосявайки невидима черта, и се появи на съвсем друго място.

Тук нищо не беше каквото изглеждаше. Но Баба Вихронрав открай време твърдеше, че това важи за целия свят.

Наложи се Агнес да замъкне почти насила Овес в къщата на Леля Ог, която беше толкова далеч от вкоренената представа за дом на вещица, че на практика се примъкваше до тази представа изотзад. Вместо черно се кипреха весели цветове в крещящ дисонанс и миришеше на излъскан с восък дъсчен под. Нямаше черепи или чудати свещи, ако не броим розовата, която Леля си купи в Анкх-Морпорк и я вадеше само пред гости с подходящо чувство за хумор. Не можеше да се отрече, че има предостатъчно маси, които трябваше да поберат огромния брой портрети и иконографии на многолюдния род Ог. На пръв поглед изображенията бяха разположени хаотично. Всъщност образите на фамилията излизаха на почетно място или го губеха според симпатията или неприязънта на обитателката. Който се озовеше на разнебитената масичка до паничката на котарака, явно бе затънал до ушите в метафорична миризлива купчинка. Положението се утежняваше и от факта, че падението можеше да настъпи не защото нещастникът е сторил нещо лошо, а защото друг е направил нещо по-добро. Затова пространството, останало незаето от портрети, бе запълнено с разни украшения. Никой член на рода Ог не би посмял да доближи град като Анкх-Морпорк, без да донесе подарък оттам. Всички от рода обичаха Леля Ог, освен това… имаше и по-лоши места от разклатената масичка. Образът на някакъв далечен братовчед веднъж бе попаднал в коридора.

Повечето украшения бяха евтинийки от панаири, но Леля Ог не се сърдеше, стига да са пъстри и блестящи. Затова гъмжеше от кученца с кръстосани очички, розови пастирки и чаши с разкривени надписи от рода на „За най-дбрата ммаа на света“ и „С оббич на нашта Леля“. Гигантската позлатена порцеланова халба, която свиреше „Ich bin ein Rattarsedschwein“ от „Конят на студента“, беше заключена в шкаф с остъклена витринка като прекалено ценно съкровище и с нея Шърл Ог си извоюва постоянна позиция на тоалетната масичка.

Леля Ог вече бе разчистила голямата маса за зелената стъклена топка. Рязко вдигна глава, когато Агнес влезе.

— Позабавихте се. Да не се увлякохте в тинтири-минтири, а? — попита с глас, способен да прониже броня.

— Лельо, това бих очаквала да чуя от Баба — укори я младата вещица.

По-възрастната потръпна.

— Права си, момиче. Дай да я намерим по-бързичко, че съм прекалено весела за ролята на дъртофелницата.

— Има странни същества навсякъде! — разгорещи се Агнес. — Гъмжи от кентаври! Трябваше да отскочим в канавката, за да минат!

— А, значи затуй имаш трева и листа по роклята. Твърде възпитана съм, иначе щях да ти го натякна.

— Но откъде се взеха?

— Слизат от планините, тъй си мисля. Ти що домъкна и тоя мухльо?