Тери Пратчет - Захапи за врата

Агнес и свещеникът повървяха в смутено мъл-чание. Накрая тя го попита:

— Как сте с главоболието?

— О, много по-добре съм, благодаря. Мина ми. И нейно величество беше любезна да ми даде някакви хапчета.

— Колко мило.

„Трябвало е да му даде карфица! Виж я само тази пъпка! — възкликна Пердита, родена да се бори с дребните природни несгоди. — Той защо не се погрижи да я махне?“

— Ъ-ъ… вие не ме понасяте лесно, нали? — престраши се Овес.

— Почти не ви познавам.

Мислите на Агнес бяха заети със смущаващата проветривост около задните й части.

— Немалко хора се настройват неприязнено към мен още при първата ни среща — сподели свещеникът.

— Предполагам, че така си спестяват време — изтърси Агнес и се наруга.

Позволи на Пердита да овладее езика й за миг, но Овес като че не забеляза, а само въздъхна.

— Опасявам се, че трудно постигам разбирателство с хората. Боя се, че не съм особено подходящ за пастир.

„Стига си се занимавала с тоя червей!“ — скастри я Пердита, но Агнес не се сдържа:

— Не можете да си съберете стадото ли?

— Всичко ми изглеждаше толкова ясно по време на обучението — каканижеше Овес. Подобно на мнозина не обръщаше почти никакво внимание на вметнатите реплики, докато изреждаше собствените си неволи. — Но когато тук разкажа някому дори по-достъпна притча от „Книгата на Ом“, отговарят ми: „Не може да е тъй, в пустинята не растат гъби“ или „Голяма тъпотия е да се грижиш тъй за лозето си“. Хората са настроени да разбират всичко… прекалено буквално. — Той се прокашля, сякаш го тормозеше някаква мисъл. — За жалост „Старокнижието на Ом“ е категорично против вещиците.

— Нима?

— Но аз се замислих над въпросния текст във „Второ послание на Ом“, IV глава, и предложих може би излишно дръзката теория, че спорната дума се превежда по-точно като „хлебарки“.

— Така ли?

— Особено понеже по-нататък е казано, че могат да бъдат изтребени и с огън, и с „капанчета от петмез“. След това се твърди, че те внушавали похотливи съновидения.

— Не се озъртайте към мен — скастри го Агнес. — Аз само ви изпращам до града.

За нейно изумление и за буйно удоволствие на Пердита свещеникът се изчерви по-жежко, отколкото й се бе случвало.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… думата в текста би могла със същото основание да се преведе и като „варени раци“ — припряно добави той.

— От Леля Ог знам, че някога омнианците са изгаряли вещиците на клади.

— Някога сме изгаряли едва ли не всекиго унило отвърна Овес. — Но доколкото знам, някои вещици са били давени в казани с петмез.

И гласът му беше досаден. Агнес признаваше, че този човек й навява скука. Дори впечатлението беше някак пресилено, сякаш пасторът нарочно се стараеше да отегчава околните. Но една дреболия подразни любопитството й.

— Защо дойдохте да навестите Баба Вихронрав?

— Е, всеки говори за нея със… страхопочитание. — Свещеникът изведнъж започна да подбира думите като човек, вадещ сливи от вряща тенджера. — Казаха ми, че не се появила снощи, а това било необичайно. Помислих си, че не е леко за една възрастна жена да живее сама. И…

— Да?

— Ами все пак съм наясно, че тя е на много години, но никога не е късно човек да се обезпокои за безсмъртната си душа. Каквато тя сигурно има, разбира се.

Агнес го изгледа косо.

— Никога не я е споменавала.

— Вероятно ме смятате за глупак.

— Господин Овес, смятам единствено, че днес сте невероятен късметлия.

Да, обаче… ето ти един тип, комуто са разказали коя е Баба Вихронрав, но въпреки това е тръгнал, макар и наплашен, през гората, ако ще и да се е чудил дали тя не е хлебарка или варен рак. Никой в Ланкър не навестяваше Баба, щом не се канеше да поиска нещо от нея. Вярно, понякога й носеха дребни подаръчета (защото все някой ден пак щяха да поискат нещо от нея), но обикновено внимаваха тя да е излязла някъде преди това. У Могъщ Овес се криеше и още някой освен досадник. Непременно имаше и друг.

Пред тях двама кентаври изскочиха от храстите и се понесоха в тръс по пътеката. Овес се вкопчи в близкото дърво.

— И когато отивах към къщата й, те пак препускаха наоколо! Често ли се срещат по тези земи?

— Досега не ги бях виждала. Според мен са се преместили от Юбервалд.

— А онези страховити сини духчета? Едно от тях направи крайно неприятен жест към мен!

— За тях нищичко не знам.

— А вампирите? Да, известно ми е, че тук нравите са други, но все пак…

— Вампирите ли?! — кресна Агнес. — Вие видяхте ли вампирите снощи?