Тери Пратчет - Захапи за врата

— Я не започвай пак — предупреди я брат й. — Агнес е… много интересно момиче. Долавям, че у нея има нещо скрито.

— Какво ли не може да се скрие в такова туловище — подхвърли Лакримоза.

— За по-късно ли си я пазиш?

— Стига, стига — намеси се графът. — И вашата мила майчица не беше вампирка, когато се запознахме…

— Да, да, разказвал си ни поне един милион пъти — въздъхна Лакримоза с отегчението на същество, което пребивава в пубертета от осемдесет години. — Балконът, нощницата, ти с наметало, нейният писък…

— Тогава всичко беше по-просто — промълви графът. — И ужасно тъпо. — И той въздъхна. — Къде се дяна този Игор, по дяволите?

— Ъ-хъм — обади се графинята. — Скъпи, отдав-на се каня да поговоря с теб за Игор. Според мен трябва да го махнем.

— Именно! — разпалено потвърди Лакримоза. — Откровено казано, дори моите приятели му се подиграват!

— За мен това негово отношение „по-готически съм и от вас“ е крайно дразнещо — продължи графинята. — И глупавият му акцент… А знаеш ли какво го заварих да върши в тъмницата миналата седмица?

— Едва ли бих могъл да позная — завъртя глава графът.

— Беше донесъл кутия с паяци и камшик! Принуждаваше ги да плетат паяжини навсякъде.

— Признавам, че често съм се питал защо паяжините са в такова изобилие.

— И аз съм съгласен, татко — вметна Влад. — В Юбервалд той си е на мястото, но нали не би искал някой като него да отваря вратата на по-изискани гости?

— Освен това той смърди — завърши графинята.

— Естествено. Някои негови части са в рода ни от столетия — отвърна графът. — Но и аз мисля, че той вече дори не буди смях.

Пак дръпна шнура на звънеца.

— Да, гошподарю? — изрече Игор зад гърба му. Графът се завъртя гневно на петите си.

— Казвал съм ти да не го правиш!

— Какво да не правя, гошподарю?

— Да не се появяваш така зад мен!

— Гошподарю, шамо така мога да ше появявам.

— Върви да доведеш крал Верънс, моля те. Той ще се присъедини към нас за лека закуска.

— Да, гошподарю.

Всички се загледаха в куцукащия слуга. Графът поклати глава.

— Няма да се пенсионира — отбеляза Влад.

— Изобщо не схваща намеците.

— Старомодно е слугата ти да носи името Игор — вмъкна графинята. — Той наистина е непоносим.

— Много е просто — увери ги Лакримоза. — Смъкваме го в подземието, натикваме го в „желязната дева“, разпъваме го на скарата над огъня за ден-два, накрая го нарязваме на тънки ивички от краката нагоре, за да гледа. И всъщност ще проявим милосърдие към него.

— Предполагам, че така е най-добре — печално отрони графът.

— Помня как ми каза веднъж да спестя мъките на котката си — допълни Лакримоза.

— Исках да спреш да й правиш онова, с което се беше захванала — уточни графът. — Но… да, права си, той трябва да се махне…

Игор въведе крал Верънс, който влезе със зашеметеното изражение, присъщо на всички в близост до графа.

— А, ваше величество — пристъпи към него графът. — Заповядайте на лека закуска.

Косата на Агнес се оплиташе във вейките. Стъпи на един клон, хвана се за друг над главата си, но лявото й стъпало оставаше върху метлата, която полека се отместваше и я принуждаваше да заеме поза, затрудняваща и балерините, ако не са загрели достатъчно.

— Успя ли да надзърнеш? — провикна се Леля от твърде далечната земя.

— Изглежда и това гнездо е старо… О, не!…

— Какво стана?

— Май гащите ми се разпраха…

— Аз винаги обувам по-широчки — похвали се Леля.

Агнес премести и левия си крак върху клона, който заскърца.

„Ама че си буца — скастри я Пердита. — Аз щях да се покатеря като газела!“

— Газелите не се катерят! — възрази Агнес.

— Какво каза? — долетя гласът отдолу.

— А, нищо…

Агнес се местеше предпазливо и изведнъж всичко пред очите й се запълни с черно-бели криле. Една сврака кацна на педя от лицето й и започна да й врещи. Още пет прескочиха от съседните дървета, за да участват в хора.

Агнес поначало не обичаше птици. Бяха приятна гледка, когато летяха, харесваше и чуруликането им, но отблизо се оказваха побъркани кълба от перушина, човки и нокти, които не можеха да се похвалят и с ум колкото на муха.

Помъчи се да отпъди с ръка най-близката сврака, но тя само отпърха на друг клон, а самата Агнес се мъчеше да запази равновесие. Когато клонът престана да се люшка под нея, тя продължи към края му, като се опитваше да не чува вбесените крилати твари. Накрая надникна в гнездото.

Не можеше да познае дали е останка от старо гнездо или недовършено ново, но побираше парченце станиол, късче стъкло, а дори под навъсеното небе тук блестеше и нещо бяло… с позлатени ръбове.