Тери Пратчет - Захапи за врата

Стотина крачки по-надолу черно-бяла сврака се плъзна над гората.

Баба загърби гледката и побърза да се изкачи по мокрите заледени камъни към началото на пла-нинските ливади.

Тук сякаш имаше повече небе. Тишината тегнеше. Далеч горе кръжеше орел.

И май беше единственото живо същество освен нея. Никой не идваше насам. Прещипът и пиренът се простираха на километър два между склоновете, никъде не се виждаше пътека. Оплетени трънаци, които щяха да издерат на парцалчета всяка незащитена плът.

Баба поседя на един камък, взряна в бодливите храсти. После бръкна в торбата си и извади чифт дебели чорапи.

Продължи напред и нагоре.

Леля Ог се почеса по носа. Твърде рядко й се случваше да изглежда смутена, но този път около нея витаеше сянка на притеснение. А това беше още по-зле, отколкото да я видиш разтревожена.

— Таквоз… дали сега му е времето…

— Лельо — прекъсна я Агнес, — нуждаем се от нея. Ако трябва да знам нещо, просто го кажи.

— А бе, става дума за тая работа с… сещаш се… трите вещици. Девицата, майката и…

— …и другата — побърза да довърши Агнес. — Това го знам. Но е само суеверие, нали? Не е задължително вещиците да са винаги три.

— О, не е, разбира се — съгласи се Леля. — Мо-же да бъдат повече… да речем, четири или пет…

— А какво ще настане, ако се съберат още повече? Някаква страхотия ли?

— Страхотия, да. Разпри и раздори. И то за нищо. После всички се разотиват да се цупят. Вещиците не обичат да се събират нагъсто. Но три е… горе-долу… добре. Няма нужда да задълбавам, надявам се.

— И щом Маграт вече е майка… — подхвана Агнес.

— Е, тука стигнахме до оплетената част — призна Леля. — Туй с девицата и майката… не е толкоз просто, колкото си го мислиш. Например ти — ръгна я с лулата — си девица. Още си девица, нали?

— Лельо! За тези неща не се говори!

— Ха, аз знам, че си, щото щях да чуя веднага, ако не си — допълни Леля, която охотно говореше за тези неща. — Ама все едно, щото формалностите не са важни, чатна ли? Ако вземеш мене, аз нивгаш не съм била девица в ума си. И няма що да се червиш тъй. Не бъди като твойта леля Мей от Въдичарски извори. Има четири хлапета, а още е срамежлива пред мъжете. На нея си се метнала с туй червене. Само й кажи някой по-сочен виц и ако си сръчна, ще успееш да сготвиш вечеря за шестима на темето й, тъй пламва цялата. Като поживееш още годинки, госпожичке, щети светне, че при някои хора главата и тялото не си пасват.

— Щом е така, каква е Баба Вихронрав? — заяде се Агнес и добави гадничко, защото приказките за нейното изчервяване я жегнаха: — В главата, де.

— Да пукна, ако съм успяла да я разнищя. Ама се досещам, че според нея тука вече има нова троица. И проклетата покана е преляла чашата. Затуй се е махнала. — Леля порови в лулата си. — Хич не ми се ще аз да съм дъртофелницата. Не ми отива, а и не знам как да се кискам като тях.

Агнес изведнъж си представи ясно до ужас счупената чаша.

— Но Баба не е… да, де, не беше… тоест тя изобщо не прилича на…

— Каква полза да зяпаш куче и да разправяш, че не е куче, щото не приличало на куче, а? — прос-тичко попита Леля.

Агнес си затвори устата. Леля беше права, разбира се. Самата тя направо излъчваше факта, че е мамче на множество пораснали деца. Някои момичета си бяха предназначени от природата за… майки. „Други пък са създадени — намеси се Пердита — за професионални девственици.“ А третият вид, продължи да умува Агнес, преструвайки се на глуха за гласа на нежеланата събеседничка… Май нямаше нищо странно, че хората бяха склонни да викат Леля при раждане, а Баба — при смърт.

— Значи тя е решила, че вече е безполезна?

— Тъй ми се струва.

— И какво ще прави сега?

— Хич не я знам. Но щом сме били три, а сме станали четири… все някоя трябва да си ходи, нали?

— Ами вампирите? Ние двете не можем да се преборим с тях!

— Тя ни подсказва, че пак сме си три — напомни Леля.

— Какво?! За Маграт ли говориш? Но тя е… — Агнес се спря навреме и каза друго: — Тя не е втора Леля Ог.

— Е, аз пък съм адски сигурна, че не съм втора Есме Вихронрав, като сме подхванали тая приказка. В психарските истории тя е като риба във вода. Влиза в чужди глави, прехвърля си ума другаде… туй й е силата, няма спор. Щеше бързичко да изтрие оная усмивчица от муцуната на графа. И то отвътре, доколкото познавам Есме.

Поседяха, взрени мрачно в студеното огнище.

— Може и да не сме били винаги мили с нея — промълви накрая Агнес.

Не можеше да се отърве от представата за счупената чаша. Изобщо не се питаше дали Баба я е изтървала случайно. Може да си е внушавала, че е станало случайно, но… Дали всеки имаше своя Пердита в главата си? Шетала е из тази унила къща, отдавна настроена към ставащото в главата й, както кучето е свикнало с господаря си, и си е мислила за тройки. Три, пак три и още три…