Тери Пратчет - Захапи за врата

— Две или три?

— Три.

Трите свраки изпърхаха заедно на друго дърво и започнаха да се гонят из клоните му с гръмки свадливи звуци.

— Три часът и три минути — отрони Агнес и почувства как напрежението в нея стихва, а думите напират. — Лельо, всичко е на тройки. В бараката за козите имаше още един свещник, а в нишата — лъжици и вилица. Но на масата е слагала от всичко по три.

— От някои неща има само по едно или по две — напомни Леля, но доста разколебана.

— Защото поначало е имала по едно или по две от тях. Но от нищо не е слагала по повече от три.

— Ама аз знам, че тя има четири чаши — заинати се Леля.

— Вече са три. Май е счупила едната. Видях парчетата в кофата.

Леля Ог се облещи.

— Ей, тя хич не е непохватна.

Взираше се в Агнес, като че се мъчеше да избяга от някаква смазваща и страшна мисъл.

Повей на вятъра забрули клоните. Из градината тупнаха дъждовни капки.

— Да влезем — предложи Агнес.

— Вътре е по-мразовито — завъртя глава Леля. Нещо се шмугна през листата и кацна на поляната. Беше четвърта сврака. — „Четири — значи раждане“ — смънка тя на себе си. — Тъй си е, няма какво да си блъскаме главите. Надявах се тя да не проумее, ама от Есме нищо не можеш да скриеш. Щом се прибера вкъщи, ще съд ера кожата от гърба на Шон! Нали ми се кле, че е донесъл поканата!

— Може тя да я е взела?

— Не! Ако я беше получила, щеше да дойде снощи, хващам се на бас! — троснато заяви Леля.

— И какво си се надявала да не проумее? — натъртено попита Агнес.

— За дъщерята на Маграт!

— Че какво има да проумява?! Не можеш да скриеш бебе! Всички в кралството знаят.

— Не, бе, важното е, че Маграт роди дъщеричка! И вече е майка!

— Ами да! Така става! И какво от това? Вече си викаха в лицата и се сепнаха едновременно.

Заваля по-силно. Агнес тръсна глава и от шапката й се разхвърчаха капки. Леля се поуспокои.

— Както и да е, дай поне да си съберем акъла и да се махнем от дъжда.

— И можем да запалим огъня — добави Агнес, щом влязоха във възхладната кухня. — Сложила е дърва…

— Недей!

— Няма нужда пак да ми викаш!

— Виж какво, не пали огъня, разбрахме ли се? И не пипай нищо без нужда!

— Ей сега ще сложа още подпалки и…

— Аз рекох ли ти нещо! Тия дърва не са сложени да ги палиш ти! И остави вратата на мира!

Агнес замря, преди да е отместила камъка от вратата.

— Лельо, дръж се по-разумно. Така вали и вътре, а вятърът навява листа!

— Ами нека!

Леля се тръшна в люлеещия се стол, вдигна полата си, порови около дългите си чорапи и накрая измъкна плоската манерка. Отпи дълга глътка. Ръцете й трепереха.

— Не мога тепърва да ставам дъртата вещица на моите години — замърмори си под носа.

— Лельо…

— Да?

— Какви ги дърдориш? „Дъщерята, не пали огъня, дъртата вещица…“ Леля върна манерката на мястото й, опипа по другия си крак и извади лулата и кесийката с тютюна.

— Хич не знам редно ли е да ти казвам — сподели накрая.

Баба Вихронрав се изкачи високо над разпокъсаните дъбрави и навлезе в гъсталаците по пътека, утъпквана от въглищарите и по-нарядко от джуджетата.

Ланкър вече избледняваше. Усещаше го как се изцежда от главата й. Когато долу настанеше спокойствие, тя винаги долавяше слятата гълчава на много съзнания около нея. И човешки, и животински, те се смесваха и премятаха като във великански казан с безтелесно вариво. Но тук бяха само бавните мисли на дърветата, които — честно казано — навяваха скука след първите часове и нямаше защо да им обръща внимание. Снегът, за държал се в падинките и от сенчестата страна на дърветата, се слягаше полека под дъждеца.

Баба поспря на една поляна и няколко сърни отсреща вдигнаха глави да я огледат. По навик Баба замря и си позволи полека да се разстеле. Накрая според сърните на полянката не остана никой освен тях.

А когато закрачи отново, от шубраците излезе друга сърна и се обърна към нея.

Бе виждала това неведнъж. И ловците го споменаваха понякога. Дебнеш стадото цял ден, промъкваш се безшумно между дърветата, за да избереш удобно място за стрелба, и тъкмо се прицелиш, някоя сърна ти се изпречи, вторачва се в теб и чака. Тогава ловецът разбира колко го бива…

Баба щракна с пръсти. Сърната се стресна и хукна.

Вещицата се катереше покрай каменистото корито на един поток. Колкото и устремно да течеше водата, по брега оставаше ледена ивица. Баба стигна до поредица от водопадчета, обърна се и зарея поглед към подобния на паница Ланкър.

Паницата се препълваше с облаци.