Тери Пратчет - Захапи за врата

Хората често се заблуждаваха за Леля Ог, пък и тя се грижеше да поддържа лъжливите им представи. Например изобщо не бяха прави, когато си мислеха, че тя не гледа по-напред от дъното на поредната чашка.

От едно дърво наблизо започна да й се кара някаква сврака. Леля метна камък по досадницата.

Агнес се появи след половин час. Тя предпочиташе да ходи пеша. Подозираше, че не е най-очарователната гледка, когато е яхнала метла.

Леля Ог седеше на стол пред вратата и пушеше. Извади лулата от устата си и кимна.

— Издимила е нейде.

— Как тъй е издимила? Тъкмо когато се нуждаем от нея ли? Какво говориш?

— Не е тука — постара се да я отрезви Леля.

— Да не би само да е излязла замалко?

— Няма я — натърти Леля. — И то от два часа, ако съм познала.

— И как познаваш?

Преди — може би дори предишния ден — Леля би се позовала уклончиво на магическите си сили. Пролича колко е загрижена, защото днес стигна веднага до същината.

— Сутрин тя първо си мие лицето от бурето, ако ще и да вали порой. Някой е счупил леда преди два часа. Виж как е замръзнал наново.

— Това ли било? — олекна й на Агнес. — Е, може би просто е отишла в…

— Ела да надникнеш — покани я Леля и се надигна от стола.

Кухнята беше безупречна — всяка плоска повърхност изтъркана до блясък, огнището изметено и в него наредени цепеници и подпалки за нов огън.

Повечето по-дребни принадлежности на къщата бяха подредени върху масата. Три чаши, три чинии, три ножа, сатърче, три вилици, три лъжици, два черпака, ножица и три свещника. В дървена кутийка имаше игли, конци и карфици…

Ако беше възможно нещо да се излъска, то светеше от чистота, дори евтините свещници.

Агнес почувства как едно възелче от безпокойство се стяга в нея. Вещиците не притежаваха почти нищо. Разните вещи принадлежаха на къщите им. И не биваше да бъдат отнасяни.

Всичко изглеждаше като онагледен инвентарен списък.

Зад нея Леля Ог отваряше и затваряше вратичките на вехтия шкаф.

— Всичко е оставила подредено — промълви на края. — Дори е очукала цялата ръжда от котлето. Няма нищо за ядене освен малко вкаменено сирене и бисквити за любители да си трошат зъбите. Същото е в спалнята. Нейното картонче „НИ СЪМ УМРЕЛА“ виси на пирон зад вратата. А нощното гърне е толкоз чисто, че можеш да си пиеш чая от него, ако ти щукне такваз глупост. И си е взела кутията от шкафа.

— Каква кутия?

— Ами държи си в нея разни нещица.

— Нещица ли?

— Не се ли сещаш? Дреболийки за спомен. Онуй, дето си е само нейно.

— А това какво е? — взе Агнес зелено стъклено кълбо.

— О, Маграт й го даде — промърмори Леля, повдигайки ъгъла на чергата, за да надникне отдолу. — Нашичкият Уейн го домъкна от брега преди време. Било на тамошните рибари.

— Не знаех, че рибарите имат стъклени топки — разсеяно смънка Агнес.

Тутакси изстена безмълвно и усети как изчервяването плъзва по нея. Но Леля нищичко не забеляза. Едва в този миг Агнес проумя колко сериозно е положението. Обикновено Леля се вкопчваше в такъв подарък на съдбата като котарак във врабец. Би открила повод за съмнителна шегичка и в думите „Добро утро“. А „стъклените топки на рибарите“ би трябвало да й стигнат за цяла седмица. Щеше да дотяга и на абсолютно непознати хора: „Представа си нямате какво изръси Агнес…“ Тя събра смелост.

— Казах, че…

— Ами аз не разбирам от рибарския занаят — изсумтя Леля Ог, изправи се и замислено захапа нокътя на палеца си. — Лоша работа. Кутията… Нищичко не е искала да остави.

— Баба не би си отишла, нали? — изнерви се Агнес. — Как тъй ще си тръгне? Тя винаги е била тук.

— Нали ти рекох снощи, че напоследък тя пак си стана каквато я познаваме — двусмислено подхвърли Леля и се отпусна на люлеещия се стол.

— Искаш да кажеш, че не е на себе си, така ли? — с недоумение попита Агнес.

— Знам си много добре какво исках да кажа, момиче. Когато си е същинската тя, почва да се зъби на хората, цупи се и унива. Сега да млъкваш, че ще мисля.

Агнес сведе поглед към зеленото кълбо в ръцете си. Стъклен поплавък от рибарска мрежа, но озовал се на хиляда километра от морето. Укра-шение, каквото е и някоя мидичка. А не кристално кълбо. Би могло да замести и кристалното кълбо, обаче не е същото… А Агнес знаеше защо това е важно.

Като вещица Баба държеше на традициите. Вещиците не винаги са били добре приети. Имало е и времена, когато е било сполучливо хрумване да не обявяваш, че си вещица, и точно затова предметите на масата не издаваха с нищо какво е занятието на притежател ката им. В Ланкър от векове не беше нужно да се крият така, но някои навици се предават с кръвта във вените ти.