Тери Пратчет - Захапи за врата

Всъщност сега беше тъкмо обратното. В планините вещерството се смяташе за достоен занаят, но само по-младите му представителки си набавяха истински кристални кълба, цветни ножове и капещи свещи. А старите… стигаха им и простичките кухненски прибори, стъклените поплавъци, парченцата дърво, чиято набиваща се на очи простота намекваше какво представляват наистина. Всяка празноглавка може да бъде вещица с нож, по който са изписани руни, но е нужно умение да свършиш същото с ножа за белене на плодове.

Един незабележим звук секна изведнъж и тишината зазвъня.

Леля вдигна глава.

— Часовникът спря.

— Дори не показва вярно времето — озърна се Агнес.

— А, тя си го държеше да й цъка — просвети я Леля.

Агнес остави стъкленото кълбо на масата.

— Ще огледам още малко.

Бе свикнала да се взира, щом влезе някъде, защото домовете на хората посвоему се превръщаха в техни дрехи по мярка. И се случваше да показват не само какво вършат обитателите им, но и за какво си мислят. Ако попаднеше на човек, който очаква от нея да знае всичко за всяко нещо, Агнес искаше и тя да има някакво предимство.

Бе чувала от някого, че къщата на вещицата е нейното второ лице. Всъщност каза й го Баба.

Не очакваше затруднения в разгадаването на това място. Мислите на Баба имаха силата на удари с чук и просто набиваха личността й в сте-ните. Ако този дом се сдобиеше с още мъничко свой живот, щеше да се напипва и пулсът му.

Агнес се отби във влажната ниша до кухнята. Медният казан за миене на съдове беше така изтъркан, че чак светеше. На лавицата до него бяха оставени вилица и две лъснати лъжици, имаше още дъска за пране и четка. Кофата за помия също блещукаше, макар че на дъното й се виждаха останки от счупена чаша — при скорошната шетня бе имало и жертви.

Бутна вратата към старата барака за кози. Баба не хранеше кози напоследък, но на една пейка бяха подредени прилежно пчеларските й принадлежности. Бездруго не се нуждаеше от кой знае какво. Ако ще си помагаш с дим и маска на лицето, когато си имаш вземане-даване с пчелите, каква вещица си?

Пчелите…

Миг по-късно Агнес беше в градината и притискаше ухо до един от кошерите.

Толкова рано през деня пчелите не летяха, но отвътре отекваше гръмовно жужене.

— Те знаят — отбеляза глас зад гърба й. Агнес се изправи толкова припряно, че си удари главата в капака на кошера.

— Няма да я издадат — продължи Леля Ог. Тя им е казала. Но браво на тебе, че се сети.

Нещо им извряска от един клон наблизо. Беше сврака.

— Добро ти утро, сврако-драко — промълви Агнес неволно.

— Я се разкарай, бе, скапаняк! — изръмжа Леля и се наведе да вземе нещо за мятане.

Птицата отлетя в другия край на поляната.

— Това носи лош късмет — притесни се Агнес.

— Да, за тая твар, ако имах време да се прицеля — увери я Леля. — Хич не ги трая тия дърдорковци.

— „Една сврака — печал“ — спомни си старото гадаене Агнес, загледана в подскачащата птица.

— Те нивгаш не се мотаят по една, ами довтасва и друга — промърмори Леля и захвърли пръчката на земята.

— „Две свраки — радост“, нали? — подсказа Агнес.

— А, не, „две свраки — веселие“, тъй го знам.

— Май е все същото.

— Не съм сигурна. Радвах се, когато нашичкият Джейсън се раждаше, само че не ми беше много весело. Хайде да огледаме още малко.

Още две свраки кацнаха на прастарата слама на покрива.

— „Три — значи момиче…“ — нервно избълва Агнес.

— Мен ме научиха, че е „три — значи опело“ — възрази Леля. — Има всякакво гадаене по свраки. Виж сега, отиди си вземи метлата и огледай пла-нината, а аз ще…

— Чакай — спря я по-младата вещица. Пердита настояваше с вой за вниманието й. И тя се вслуша.

Три…

Три лъжици. Три ножа. Три чаши.

А счупената чаша беше изхвърлена.

Тя не помръдваше, боеше се, че дори ако вдиша, ще се случи нещо ужасно.

И часовникът спря…

— Лельо?

Леля Ог беше достатъчно помъдряла да долови кога има нещо важно и трябва да пропусне закачките си.

— Казвай.

— Влез в къщата и ми кажи на кой час е спрял часовникът.

Леля кимна и се понесе в тръс.

Напрежението в главата на Агнес се изопваше и сякаш издаваше звук на дръпната струна. Чудеше се как този скимтящ шум не отеква из цялата градина. Ако шавнеше, ако се опиташе да насили течението на събитията, струната щеше да се скъса.

Леля се върна.

— В три часа, нали? — налучка Агнес, без да я погледне.

— Мъничко по-късно.

— Колко мъничко?

— Две-три минути…