Тери Пратчет - Захапи за врата

— Есме не е на себе си, когато й е хубаво — отбеляза Леля Ог. — Занесеш ли й ябълков сладкиш, веднага ще се заяде за тестото.

— Не се случва често хората да й благодарят за нещо. А тя прави за тях какво ли не.

— Не си пада и по благодарностите. Не й е такъв нравът. Правичката да си кажа, в тоя род Вихронрав открай време е имало тъмна страна и тъкмо в туй е препъникамъкът. Да вземем например Алисън Вихронрав…

— Коя е била тя?

— Ами нейната баба. Захванала се с лошотии, тъй разправят. Един ден си събрала вещите и отпрашила към Юбервалд. А оная сестричка на Есме… — Леля се поколеба. — Както и да е, затуй Есме все наднича над собственото си рамо и охулва всичко, дето го върши. Понявгаш се питам дали не се бои да не затъне в лошотия, без да се усети.

— Баба ли? Но тя е по-строга и от…

— О, да, тъй си е. Но само щото над рамото й винаги наднича Есме Вихронрав.

Агнес пак се загледа в суровата простота на стаята. Дъждът вече се просмукваше през покрива. Въобрази си, че чува как стените се слягат в глината. И почти успяваше да си въобрази, че ги чува и как мислят.

— Тя знаеше ли, че Маграт ще нарече дъщеричката си Есме?

— Може би. Направо да се смаеш какви неща научава.

— Като се замислиш, сякаш не беше много тактично — подхвърли Агнес.

— Що пък? На нейно място аз щях да се чувствам поласкана.

— Но дали Баба не си е помислила, че така името се предава на друга? Наследява се, един вид…

— А-а… Да — съгласи се Леля. — Няма да се изненадам, ако и туй й е щукнало, като се е вкисвала.

— Моята баба казваше, че ако много ти сече пипето, ще вземеш да се порежеш — сподели Агнес.

Пак поседяха смълчани в сивкавата тишина.

— Мойто бабче — подхвана Леля Ог — също си имаше любимо лафче и го повтаряше в таквиз дни…

— И какво, беше то?

— „Я се омитай, дребна гадинко, че ще ти отрежа нослето и ще го хвърля на котката.“ Е, да, признавам — не ни помага много, както сме закъсали.

Нещо издрънча зад тях. Леля се озърна към масата.

— Една лъжица липсва…

Второто дрънчене прозвуча откъм вратата.

Свраката се мъчеше да вдигне откраднатата лъжица от прага, но вирна глава и ги изгледа неприязнено с мънистеното си оченце. И излетя миг преди шапката на Леля, завъртяна във въздуха като чиния, да отскочи от рамката на вратата.

— Тия проклетии отмъкват всичко лъскаво… — промърмори Леля.

Граф дьо Сврак надникна през прозореца към мъждивата зора, предвестяваща изгрева.

— Ето, видяхте ли? — обърна се към семейството си. — Настъпи утрото, а ние сме тук.

— Ти закри небето с облаци — намусено се заяде Лакримоза. — Не може да се каже, че е слън-чево.

— Стъпка по стъпка, миличка — весело изрече графът.

— Само исках да подчертая правотата си. Да, днес е облачно. Но ще напредваме. Ще се приспособяваме. И някой ден… на плажа…

— Скъпи, ти наистина си много прозорлив — похвали го графинята.

— Благодаря ти, любима — кимна одобрително на себе си графът. — Влад, как се справяш с тапата?

— Татко, дали си струва да правим това? — промърмори Влад, който още се бореше с бутилката и тирбушона. — Струва ми се, че не ни подхожда да пием… вино.

— Убеден съм, че е време да започнем.

— Гнус! — потресе се Лакримоза. — Няма да го близна дори, изстискано е от зеленчуци.

— Ще откриеш, че всъщност е от плодове — невъзмутимо я поправи графът. Взе бутилката от ръцете на сина си и извади тапата. — Чудесно червено вино. Ще опиташ ли малко, скъпа?

Съпругата му се усмихна изнервено, за да го подкрепи, макар и заглушавайки гласа на здравомислието си.

— А дали… ъ-ъ… не би трябвало да го стоплим?

— Препоръчва се да го пием със стайна температура.

— Гади ми се — не мирясваше Лакримоза. — Не знам как го понасяте!

— Вкуси го заради баща си, миличка — зае се да я увещава графинята. — И побързай, за да не се съсири.

— О, не, скъпа, виното си остава течно.

— Нима? Колко удобно!

— Влад? — наля още една чаша графът. Синът го наблюдаваше неспокойно. — Може би ще ти олекне, ако си го представиш като кръвта на гроздето — добави, когато Влад пое чашата. — А ти, Лаки?

Тя решително скръсти ръце.

— Хъ!

— Според мен ще ти хареса, миличка — вметна графинята. — Нали точно така се държат онези от твоята сбирщина?

— Изобщо не разбирам за какво говориш! — сопна се момичето.

— О, стоите будни до след пладне, носите ярки пъстроцветни дрехи и си измисляте смешни имена — изброи графинята.

— Например Гертруда — присмя се Влад. — Или Памела. Мислят си, че е страхотно.