Тери Пратчет - Захапи за врата

„Кажи му, че ти е ясно как чете мисли!“ — заповяда Пердита.

Тя за пореден път видя недоумението в очите му.

— Вие можете… — запъна се Агнес.

— Не е точно така — прекъсна я Влад. — Ясни са ни самите хора. Учим се, да. И трупаме впечатления. — Той се изтегна на близкия диван и метна крак през облегалката. Впери в нея замислен поглед. — Ще има промени, Агнес Нит. Баща ми е прав. Защо да се свираме в мрачни замъци? И защо да се срамуваме? Ние сме си вампири. Бездруго за нищо не сме виновни. Родили сме се вампири.

— Мислех, че се превръщате…

— …с ухапване ли? О, не! Вярно, можем да превръщаме хората във вампири, има си лесен начин, но какъв е смисълът? Когато ядете… какво ядете всъщност? Да, шоколад… Нали не искате той да се превърне в друга Агнес Нит? Тогава за вас ще остава по-малко шоколад. — Влад въздъхна. — Ех, навсякъде предразсъдъци… Не е ли неоспорим факт, че сме заедно повече от десет минути, а по шията ви няма никакви следи, освен мъничко засъхнал сапун от миенето?

Ръката на Агнес сама се стрелна към шията й.

— Да, наблюдателни сме — заяви той. — И сега сме тук, за да се възползваме от това. Е, да, баща ми е могъщ посвоему и е много прогресивен мислител, но не ми се вярва, че осъзнава всички перспективи. Госпожице Нит, нямам думи да ви опиша колко ми олекна, че се измъкнах от онази дупка. Върколаците… ох, тези върколаци… Не споря, чудесни същества, пък и на барона не може да му се отрече собственият стил, макар и грубоватичък, обаче… Дай им да подгонят някой елен, да имат топло местенце пред камината и голям кокал с мръвка и са готови да загърбят целия свят. Сторихме всичко по силите си, уверявам ви. Никой не е полагал повече усилия от баща ми да приобщи нашите земи към Века на плодния прилеп…

— Той скоро ще свърши… — смънка Агнес.

— Може би затова баща ми се старае толкова. Но там е наистина претъпкано с… останки. Искам да кажа… Ето например кентаврите. Ама че работа! Честно казано, всички низши раси са непоносими. Троловете са тъпи, джуджетата са лукави, пиксите са злобни, а гномите се заклещват между зъбите. Времето им свърши. Трябва да ги прогоним. Много разчитаме на Ланкър. — Той се озърна пренебрежително. — Е, след като освежим обстановката.

Агнес пак се взря в Леля и нейните синове. Слушаха доволни най-гнусната музика, прозвучала тук, откакто гайдата на Шон Ог бе изхвърлена.

— И… ще ни вземете страната? — заекна тя. — Просто така?

Влад я озари с нова усмивка, стана и я доближи. — О, да. Безкръвно. Да, де… Поне в преносния смисъл. Вие наистина сте забележителна жена, госпожице Нит. Момичетата в Юбервалд са твър-де овчедушни. Но вие… криете нещо от мен. Всички признаци, които долавям, ми подсказват, че сте изцяло в моя власт… а не сте. — Той се изкикоти. — Очарователно…

Агнес почувства как умът й се изтръгва. Розовата мъглица се разпарцалоса в главата й…

…и от нея гибелно надвисваше скритата като айсберг Пердита.

Агнес потъна в мътилката и някакво боцкане плъзна по ръцете и краката й. Не беше приятно. Все едно да усетиш как някой стои зад теб и изведнъж прави крачка напред…

Тя би отблъснала натрапника. Тоест… отначало би протакала опитвайки да се измъкне с приказки, но принудеше ли я да се брани, щеше да го блъсне силно. Пердита обаче направо удряше. Когато ръката й измина половината път до целта, тя сви пръсти, за да си послужи с ноктите.

Той хвана китката й с почти невидимо движение.

— Превъзходно изпълнение — засмя се Влад. Той ловко хвана и другата й ръка още щом тя замахна.

— Как ми допадат непокорните жени!

Само че му свършиха ръцете, а Пердита можеше да опита с коляно. Очите на Влад се кръстосаха към носа и той издаде тих звук, най-точно предаван с буквосъчетанието „гхни…“.

— Великолепно! — изгъгна, присвит на кълбо. Пердита се отскубна, изтича при Леля Ог и я задърпа.

— Лельо, тръгваме си!

— Тъй ли, мила? — невъзмутимо промълви Леля, без да помръдне.

— Джейсън и Дарън също!

Пердита не четеше като Агнес. За нея книгите бяха „ску-у-ука“. В момента обаче отчаяно искаше да знае какво помага срещу вампири.

„Свещени символи!“ — подсказа Агнес отвътре.

Пердита се заозърта трескаво. Нищо в стаята не й се виждаше кой знае колко свято. Извън ролята си на служба по гражданска регистрация, но с вселенски мащаб, религията не успяваше да пусне корени в Ланкър.

— Скъпа, дневната светлина винаги помага — подсети я графинята, която сигурно бе доловила нещичко от мислите й. — Графе, чичо ти имаше навсякъде огромни прозорци и лесно дърпащи се пердета, нали?