Тери Пратчет - Захапи за врата

Агнес отново се напъваше, за да не изостане от Леля Ог, която нахълта в двора, бясно размахала ръце. Старата дама стигна до двама мъже, застанали до една бъчва, и така ги сграбчи, че си разляха халбите. Ако не бяха видели пред себе си Леля Ог, биха сметнали това за предизвикателство, равно поне на хвърлена ръкавица или — както постъпват в не толкова изисканите компании — на бутилка, счупена в ръба на бара.

Но те само се сгушиха кротко, а един-двама от околните дори пристъпиха от крак на крак и се помъчиха да скрият халбите зад гърба си.

— Джейсън, Дарън, я идвайте с мене — заповяда Леля. — Ще се разправяме с вампири, ясно? Има ли остри колове наблизо?

— Няма, мамо — увери я Джейсън, ковачът на Ланкър. — Ама преди десетина минутки готвачката излезе и попита иска ли някой всички тия хапки, дето някой ги е наплескал с чесън.

— Аз ги излапах, мамо.

Леля го подуши и се дръпна крачка назад, размахвайки ръка пред лицето си.

— Ъхъ, туй ще свърши работа. Като ти дам знак, ще се уригнеш с все сила, разбрахме ли се?

— Лельо, не ми се вярва да постигнем нещо така — обади се Агнес с цялата дързост, която успя да събере.

— Що пък да не успеем — и аз замалко да падна, като го помирисах.

— Казах ти вече — дори няма да ги доближим. Пердита е видяла. Все едно ни напиват.

— Тоя път съм подготвена — възрази Леля.

— И съм научила туй-онуй от Есме.

— Да, но тя… — Агнес щеше да изтърси „умее да го прави по-добре“, обаче се задоволи да смънка: — …не е тук.

— Тъй си е, ама по-добре сега да им се опълча, вместо после да й обяснявам що не съм го сторила. Хайде, идвай.

Агнес тръгна след сборището от хора с фамилията Ог, макар и измъчвана от колебания. Не знаеше доколко може да се довери на Пердита.

Някои от гостите се бяха разотишли, но при толкова изобилно пиршество в замъка повечето обитатели на Овнерог, каквото и положение да заемаха в обществото, не биха пропуснали да ошушкат наредената трапеза.

Леля огледа тълпата и докопа Шон, който минаваше с пълен поднос в ръце.

— Къде са вампирите?

— Какво, мамо?

— Оня граф… Сврака ли беше…

— Дьо Сврак — уточни Агнес.

— Тъй, де, същият — съгласи се Леля.

— Мамо, той не е… той се качи в… солариума. Всички са се… Мамо, а каква е тая воня?

— От брат ти. Я да се качим и ние. Солариумът увенчаваше замъка. Беше стар, студен и твърде проветрив. По настояване на кралицата Верънс бе поръчал да поставят стъкла в грамадните прозорци, тоест сега огромното поме-щение привличаше по-злонамерените и коварни въздушни течения. Все пак се смяташе за кралска приемна — не чак толкова достъпна като голямата зала долу, но тук кралят можеше да бъде официално неофициален с гостите си.

Наказателният отряд на Леля Ог се точеше по спиралната стълба нагоре. Тя първа пристъпи по хубавия, но износен килим към групичката пред камината.

Пое си дъх…

— А, госпожо Ог — обади се отчаяно Верънс. Моля ви, присъединете се към нас!

Агнес се озърна към Леля и навреме видя странната усмивка, разкривила лицето й.

Графът седеше в голямото кресло до огъня, а Влад стоеше зад него. Агнес реши, че и двамата са много привлекателни мъже. До тях Верънс, чиито дрехи никога не бяха по мярка, пък и винаги излъчваше неувереност, просто не изглеждаше на мястото си.

— Графът тъкмо ни обясняваше как Ланкър ще стане васално херцогство, присъединено към владенията му в Юбервалд — продължи Верънс. — Но ще продължаваме да се смятаме за кралство, което е проява на голяма сговорчивост от негова страна, нали?

— Чудесно ми звучи — сподели Леля.

— Ще има данъци, разбира се — обади се графът. — Няма да са непоносими. Не искаме да ви изпием кръвчицата… поне не и в преносния смисъл!

Той се засмя лъчезарно на шегичката си.

— Вижда ми се съвсем разумно — похвали го Леля.

— Така е — потвърди графът. — Знаех си, че всичко ще се нареди добре. И съм много доволен, Верънс, от съвременните ти възгледи. Разберете, хората имат съвсем объркани представи за вампирите. Нима сме зловещи убийци? — Той отново засия насреща им. — Е, разбира се, точно такива сме. Но само когато е необходимо. Откровено казано, как бихме могли да управляваме страната, ако започнем да избиваме всички наред? Нали няма да остане никой за управляване?

В хора от учтив смях най-силно прозвуча гласът на самия граф.

И за Агнес всичко изглеждаше напълно смислено. Очевидно графът беше разсъдлив и справедлив човек. И ако някой не беше съгласен, заслужаваше да умре.