Тери Пратчет - Захапи за врата

— Е… Всъщност да, изучавахме ги дълго в семинарията. Но никога не съм предполагал, че ще ги видя да стоят сред хората и да говорят как пият кръв и каквото там още вършат. Искрено ви казвам, изненадан съм, че кралят допуска това…

— И те не ви… повлияха?

— Имах ужасна мигрена. Това брои ли се? Аз си мислех, че е от скаридите.

В гората отекна вик — многозвучен, но преди всичко сякаш издаден от пуйка, удушавана в края на тенекиена тръба.

— Ама че… Какво беше това?! — извряска Овес.

Агнес се озърна недоумяващо. Беше израснала в горите на Ланкър. Разбира се, оттук понякога минаваха и необикновени твари, но сред дърветата рядко се срещаше нещо по-опасно от хората. А на тази някак опетнена светлина дори дърветата започваха да й изглеждат подозрително.

— Я поне да се сврем в Скапан Гъз — настоя тя и задърпа ръкава на Свещеника.

— Какво, какво?! Агнес въздъхна.

— Това е най-близкото до нас село.

— Скапан Гъз?!

— Ами имало една случка и го нарекли така…-примирено подхвана тя, защото ланкърци бяха свикнали с необходимостта от обяснения.

Страшният крясък се разнесе отново. Агнес неволно се сети за всички ужасии, които според слуховете обитавали горите, и повлече Овес след себе си като нескопосано скована каручка.

Източникът на звука обаче се озова точно пред тях и след първия завой една глава се подаде от храстите.

Агнес бе виждала нарисуван щраус.

Ами… да започнем с някой щраус, но да оцветим главата и шията в отровно жълто, да набучим по главата буйна украса от виненочервени и алени пера, да й лепнем две ококорени очи, чиито зеници се люшкат пиянски при всяко помръдване на главата…

— Това да не е някакво местно пиле? — изписука свещеникът.

— Съмнявам се — промърмори Агнес. Забеляза, че едно от перата е на ситно каре. Викът започна пак, но бе задушен на средата, когато Агнес пристъпи напред, сграбчи странното създание за шията и дръпна.

От храсталака се надигна една фигура, за да не се прости с ръката си.

— Дървеняааау?

Той изкряка насреща й.

— Я извади това нещо от устата си! — скара му се Агнес. — С него си като шут.

Той махна свирката.

— Извинявайте, госпожице Нит.

— Дървеняааау, защо… макар да предполагам, че отговорът може да не ми допадне… защо се криеш в гората, защо си пременил ръката си като суетна кокошка и защо издаваш тези гнусни звуци?

— Госпожице, опитвам се да примамя феникса.

— Феникса ли? Но той е митична птица.

— Така си е, госпожице. А сега има един в Ланкър. Още е съвсем малък. Затова си помислих: „Току-виж, успея да го примамя.“ Тя се взря в шарената ръкавица. Ами да — когато отглеждаш пиленца, трябва да им внушиш що за птици са. Това е предназначението на ръкавицата-кукла. Но…

— Дървеняааау…

— Да, госпожице?

— Не съм познавач, разбира се, но ако съм за-помнила правилно общоприетата легенда за феникса, той никога не вижда птицата, от която произхожда.

Винаги има само по един феникс. Защото автоматично остава сираче. Схвана ли?

— Ъ-ъ… позволявате ли да добавя нещо? — намеси се Овес.

— Налага се да кажа, че госпожица Нит е права. Фениксът си прави гнездо, после пламва и новата птица се надига от пепелта. Четох за това веднъж. Впрочем тази история поначало е притча.

Соколарят се загледа в куклата на ръката си, после срамежливо сведе поглед към краката си.

— Съжалявам, госпожице.

— Значи сам разбираш, че фениксът няма как да види друг феникс — опита се да затвърди урока Агнес.

— Не съм наясно, госпожице — смънка Дървеняааау, без да отделя поглед от ботушите си.

Тя се сепна изведнъж. Соколарят прекарваше почти цялото си време на открито. — Цялата сутрин ли си обикалял из горите?

— О, да, госпожице.

— А видя ли Баба Вихронрав?

— Да, госпожице.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

— Къде?

— В горите при границата. На зазоряване, госпожице.

— Защо не ми каза веднага?

— Ами-и… вие попитахте ли ме, госпожице?

— Ох… Вярно, извинявай. Ти какво търсеше там?

Соколарят вместо обяснение наду свирката. Агнес пак сграбчи ръкава на пастора.

— Хайде да излизаме на пътя, че трябва да намерим Леля Ог…

Дървеняааау остана сам с куклата, примамката, раницата и неловко чувство в душата си. Възпитаха го от малък да почита вещиците, а госпожица Нит беше една от тях. Мъжът с нея не беше вещица, но обноските му го отнасяха към съсловието, което соколарят мислено определяше като „висшестоящите“. Поставяше мнозина в тази категория. И нямаше навика да спори с висшестоящи. От друга страна обаче, мислеше си, докато съ-бираше всичко и се готвеше да се премести, книгите за света се пишеха от хора, които знаеха по-вече за други книги, отколкото за света. Всички измишльотини как птица може да се излюпи от пепел бяха съчинени от човек, който нищичко не е научил за птиците. А пък щуротията, че винаги имало само един феникс… Очевидно е творение на човек, който би трябвало по-често да излиза на чист въздух и да се среща с млади жени. Птиците се излюпват от яйца. Е, да, фениксът принадлежи към тварите, научили се да използват магия, дори я бе втъкал в самото си съществуване, но магията е коварна и никой не я използва повече, отколкото му се налага. Значи непременно има и яйце. А яй-цата имат нужда от топлина, нали?