Тери Пратчет - Захапи за врата

„Агнес…“ — обади се Пердита в уединението на общия им мозък.

„Какво?“

„Леля се тревожи за нещо около бебето и Баба. Не долови ли?“ Агнес поумува: „Знам, че Леля все се зазяпва в малката Есме, все едно се колебае за нещо, ако за това говориш.“

„Е, аз пък си мисля, че някак е свързано със Заемането…“

„Значи според теб тя се чуди дали Баба не използва бебето да ни наглежда?“

„Не знам. Нещо става…“ Тътенът пред тях се засилваше.

— Има поточе, нали? — реши да провери Агнес.

— Вярно. Ей там — показа Леля.

Тук платото пропадаше изведнъж. Те се взряха в бездната. Беше огромна. Побелялата от пяна вода едва се различаваше много далеч под тях. Лъхаше ги студена влага.

— Не може да е така — оплака се Маграт. — Ами че това е по-широко и по-дълбоко от Ланкърския пролом!

Агнес се мъчеше да проникне с поглед през мъглата.

„Дълбоко е само няколко стъпки — възрази Пердита. — Виждам всяко камъче на дъното.“

— Според Пердита е… зрителна илюзия — сподели Агнес.

— Не се знае дали не е права — вдигна рамене Леля. — Чворести земи. Отвътре са по-големи.

Маграт вдигна скален отломък и го хвърли. Парчето отскочи няколко пъти от отвесната стена, после не остана нищо освен кънтящото ехо. Реката беше прекалено далеч, за да видят как камъкът падна.

— Много е правдоподобно, а? — омърлушено подхвърли Маграт.

— Можем да минем по моста — напомни Леля.

И трите се загледаха във въпросния мост. Навяваше им безрадостни чувства. Иначе казано, макар че беше възможно на самата граница на вероятността да се пренесат по въздуха над пропастта — да речем, ще ги понесе внезапно издигнал се въздушен поток или всички газови молекули из-веднъж ще бъдат обзети от налудничава идея, самата представа да преминат по моста беше очевадно смехотворна.

В него липсваше хоросан. Опорните колони се състояха от натрупани камъни, а върху тях бяха положени поредица от големи плочи. Крайният резултат можеше да бъде наречен примитивен дори от племена, които са твърде примитивни, за да имат думата „примитивен“ в езика си. Творението скрибуцаше зловещо от вятъра. Чуваха как камък се отърква в камък.

— Тук нещо не е наред — установи Маграт. — Как не е паднал от първата по-силна буря?

— Как не е паднал и в пълно безветрие? — подкрепи я Агнес. — Не ми се вярва наистина да е истински.

— Аха, а от туй минаването по него става голямо главоболие — обобщи Леля.

„Има само един плосък камък, сложен над поточе! — настоя Пердита. — Мога да мина и с едно салто над него.“ Агнес примига.

— О, сетих се… Това е някакво изпитание, нали? Познах ли? Боим се и страхът ни създава бездънната урва. Пердита пък винаги е нахакана и изобщо не я забелязва…

— Как ми се ще и аз да можех! — призна си Маграт. — Но виждам мост.

— Губим си времето — заяви Агнес. Закрачи по каменните плочи и спря на средата.

— Малко се люшка, но не е толкова зле. Достатъчно е да…

Плочата под краката й се изметна и я запрати надолу.

Агнес изпъна ръце и с голям късмет успя да се хване за ръба. Но колкото и силни да бяха пръстите й, тежеше им клатещото се изобилие от плът.

Тя погледна надолу. Не че искаше, но тази посока сякаш запълваше целия й свят.

„Водата е една стъпка под теб, повярвай ми! — внушаваше й Пердита. — Трябва само да тупнеш, а теб те бива за това…“ Агнес пак погледна надолу. Предстоеше й такова падане, че в края му никой горе нямаше да чуе и пльосването във водата. Не просто виждаше пропастта дълбока, а я усещаше. Около нея се издигаше лепкава въздушна струя. И пустотата под краката й сякаш започваше да я засмуква.

— Маграт хвърли камък до дъното! — изсъска тя.

„Ами да, видях го да пада една-две педи.“

— Виж сега, аз съм легнала по корем и Маграт ми държи краката — нехайно съобщи Леля Ог точно над главата й. — Ще те сграбча за китките и знаеш, че ако се залюлееш мъничко настрана, ще стъпиш на опората и край на проблемите.

— Няма нужда да ми говориш като на уплаше на идиотка! — троснато отвърна Агнес.

— Опитвам се да те успокоя.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— А, можеш, можеш. Ето, хванах те за миш ницата.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— Не припирай, имаме цял ден. Опитай, когато си готова.

Агнес повися още малко. Вече дори не усеща ше ръцете си, което вероятно означаваше, че нямаше и да забележи кога се е пуснала.

Камъните стенеха.

— А-а… Лельо?

— Ъ?

— Може ли да ми поговориш още малко като на уплашена идиотка?