Тери Пратчет - Захапи за врата

— Бива.

— Защо хората казват „край на проблемите“ Нали те никога не свършват?

— Интересен въпрос. Може би щото…

— И ще те затрудни ли да говориш по-силничко? Пердита ми крещи, че ако пропадна още две педи надолу, ще стъпя на дъното на поточето!

— Как мислиш, тя ли е правата?

— Не и за двете педи! Мостът скрибуцаше.

— Хората често бъркат — отбеляза Леля. — Миличка, ще правиш ли нещо? Щото няма как да те вдигна върху моста, нали разбираш? И моите ръце също изтръпват.

— Не мога да стигна с крак опората!

— Тогава се пусни — подсказа Маграт.

— Маграт! — сърдито възкликна Леля.

— Е, за Пердита вероятно наистина има само плитко поточе. Чворестите земи могат да бъдат различни едновременно, нали? Ако тя ги вижда така… защо не й позволиш да продължи? Остави я тя да се оправя. Не знаеш ли как да й дадеш над-мощие?

— Прави го само когато съм много загазила! И млъкни!

— Просто се опитвах да…

— Не на теб говоря, а на нея! О, не… Лявата й ръка, побеляла и почти безчувствена, се пусна и от камъка, и от пръстите на Леля.

— Не й позволявайте да стори това и на двете ни! — разпищя се Агнес. — Ще падна от стотина метра върху назъбени скали!

— Да, ама щом бездруго ще те сполети, струва си да опиташ каквото и да е, а? — обнадежди я Леля. — На твое място щях да си затворя очите…

Дясната ръка също се пусна. Агнес стисна клепачи. И падна. Пердита отвори очи. Стоеше в поточето.

— Мамка му!

Агнес никога не би си позволила такова възклицание, затова Пердита го изричаше при всеки повод.

Тя протегна ръце към плоския камък над главата си, хвана се удобно и се издърпа. Щом срещна погледа на Леля Ог, намести ръцете си в ново положение и рязко изхвърли краката си нагоре.

„Тая тъпачка Агнес изобщо не проумява колко е силна. Пращи от мускули, а не смее да си послужи с тях…“ Уравновеси полека тялото си и накрая върховете на обувките й щръкнаха към небето. Стоеше на ръце. Но ефектът от позата се поразвали, кога-то полата се смъкна на лицето й.

— Още си с тия разпрани гащи — остро я осведоми Леля.

Пердита отскочи във въздуха и се изправи на крака.

Маграт жумеше напрегнато.

— Тя не застана на ръце на самия ръб, нали?

— Точно туй стори — натърти Леля. — Слушай, А… Пердита, стига си се фръцкала, че губим време. Върни тялото на Агнес, то си е нейно поначало.

Пердита се преметна настрани през ръцете си.

— Но тя само го прахосва. И да бяхте видели с какво се тъпче! Знаете ли, че още си пази два рафта с плюшени играчки? Има и кукли. А се чуди защо никак не й върви с младите мъже!

— Вярно, за момците сигурно няма нищо по-лошо от оцъкления поглед на плюшено мече — промърмори Леля Ог. — Маграт, помниш ли старата госпожа Сливс? Като я прихванеха лудите, две от нас не стигаха да се справят с нея.

— Това пък какво общо има с играчките? — настрои се подозрително Пердита.

— И какво общо има с… Аха… — запъна се Маграт.

— Спомням си го и оня дърт звънар в Охлюън — продължи Леля и ги поведе нататък по моста. — Имаше поне седмина в главата си. Три жени и четирима мъже. Горкичкият… Все разправяше, че тъкмо той бил излишен. Оставяли го да върши цялата работа, да диша, да яде, а те само си гледали кефа. Помниш ли го? Наставал същински ад, когато си пийнел, а ония почнели да се боричкат кой да вкусва с езика. Кълнеше се, че понявгаш сам не се чувал какво мисли в главата си… Ха сега! Ха сега!

Агнес отвори очи. Ченето я болеше.

Леля Ог се взираше придирчиво в нея и разтриваше десницата си. От една педя лицето й изглеждаше като дружелюбна купчина застарели дрехи за пране.

— Да, туй е Агнес — убеди се тя и отстъпи. — Лицето й става по-ръбато, когато е другата. Видя ли? Казах ти, че тоя път ще е тя. Има по-голям опит.

Маграт пусна ръцете на Агнес, която вече можеше да си разтрие брадичката.

— Заболя ме — укори ги.

— Обичта е сурова понявгаш — поучително изрече Леля. — Не може оная Пердита да се размотава напред-назад в таквоз време.

— Ти незнайно как успя да сграбчиш отново моста и да скочиш отгоре — смънка Маграт.

— А аз я усетих да стои на дъното на поточето! — заяви Агнес.

— Значи и туй го е имало — установи Леля.

Хайде да вървим, не остана много. Е, зависи. И нека внимаваме, бива ли? Някои от нас май имат да падат доста по-дълго от другите.

Пристъпяха предпазливо въпреки все по-оглушителния глас в главата на Агнес, който й повтаряше до втръсване, че е страхливка и естествено няма начин да пострада. Агнес се насилваше да не слуша.