Тери Пратчет - Истината

— Знам, че има предостатъчно факти, които опровергават обвиненията срещу него — възрази Уилям.

— Нима… — Господин Уайндлинг успя с тази единствена дума да сподели, че мнението на събеседника е далеч по-скромно от неговото. — Както и да е. Предводителите на гилдиите се събират днес. — Той изпръхтя. — Време е за промяна. Откровено казано, нужен ни е управник, който е малко по-отзивчив към възгледите на обикновените хора.

Уилям се озърна към джуджето господин Дългокоп, който мирно и тихо режеше препечената си филийка. Може и да не схващаше намека. Уилям се зачуди дали не е твърде мнителен, но бе слушал речите на баща си години наред и придоби остър слух. Изрази като „възгледите на обикновените хора“, безобидни и съдържателни сами по себе си, в устата на определени особи те означаваха „време е набием някого с камшик“.

— В какъв смисъл? — уточни простодушно.

— Ами… Градът се пренасели — сподели господин Уайндлинг. — В старите времена портите са били залостени, а не широко отворени за Сульо и Пульо. Затова пък гражданите можели спокойно да оставят домовете си отключени.

— Нямало е нищо за крадене — промърмори господин Картрайт.

— Тъй си е — потвърди господин Проун. — Сега въртим повече пари.

— Но не се задържат в града — натърти господин Уайндлинг.

Това беше вярно, както и да го тълкуваше той. Изпращането на пари у дома се превръщаше в основен износ на Анкх-Морпорк. Правеха го предимно джуджетата. Уилям обаче знаеше, че тези пари, общо взето, се връщат в града, защото джуджетата имаха навика да пазаруват от най-добрите си занаятчии. А през последните години най-добрите занаятчии на джуджетата обитаваха тъкмо Анкх-Морпорк. Истинско цунами от злато се носеше напред-назад по Диска, а това разстройваше разни хорица като господин Уайндлинг.

Господин Дългокоп кротко взе рохкото си яйце и го сложи в чашката.

— Препълни се този град — убедено говореше господин Уайндлинг. — Нямам нищо против… чужденците, боговете са ми свидетели, но Ветинари позволи положението да стане нетърпимо. Всички знаят, че вече е необходим управник с по-твърда ръка.

Отекна тих метален звън. Без да отделя поглед от яйцето, господин Дългокоп се пресегна към оставената на пода торба и извади малка, но наточена брадвичка. Леко се отметна назад и завъртя острието в сребриста дъга.

Върхът на черупката подскочи нагоре почти безшумно, завъртя се около метър над чашката и падна до нея.

Господин Дългокоп кимна доволно и чак тогава огледа вцепенените лица наоколо.

— Извинете, казахте ли нещо? Разсеях се за момент.

Както би се изразила Захариса, в този момент дебатът бе прекратен.

На улицата Уилям също си купи брой на „Вестителя“. Не за пръв път се почуди кой ли го списва. Справяха се несравнимо по-добре от него със съчинителството. Преди време и той бе намислил да вмъкне няколко измислени дреболии, за да запълни писмата, когато нямаше истински събития. Откри, че задачата е непосилна за него. Колкото и да упорстваше, здравият разум побеждаваше. Пък и нали не е редно да се лъже?

Забеляза унило, че не са пропуснали да раздухат изтърканата историйка за говорещото куче. Замисли се за любопитната логика около масата в пансиона — щом някой се напъва да отрича подобни измишльотини, значи все пак има нещо вярно, нали така? Кому би хрумнало да отрича нещо, което го няма?

Реши да мине напряко през конюшните на улица „Ручей.“ Тя също като Бляскавата улица съществуваше само за да минеш през нея по пътя към по-интересно място. Там се намираха складове с високо разположени прозорци, схлупени бараки и най-важното — конюшнята на Хобсън.

Беше огромна, защото Хобсън изобрети спирални серпантини за качване на конете по горните етажи.

По много неща си приличаше с Краля на Златната река. Откри своята ниша, настани се и я разшири неуморно до такива размери, че нямаше как да не се напълни с пари. Мнозина в града имаха нужда от кон само понякога, но пък нямаше къде да го държат. Конюшня, коняр, плевня… Имаха обаче нужда само от няколко долара, за да си наемат кон от Хобсън.

Непрекъснато някой влизаше и излизаше. Кривокраките ниски мъже, които работеха тук, не спираха никого, освен ако не се опитваше да пъхне кон в джоба си.

Уилям се сепна, когато глас от сумрака му подвикна:

— Ей, приятел, я спри замалко.

Взря се в плътните сенки. Наблюдаваха го няколко коня. Малко по-встрани извеждаха други коне, чуваше се обичайната глъч на конюшните. Но гласът се разнесе от зловещо петно тишина.