Тери Пратчет - Истината

— Не, но моята догадка с нищо не е по-лоша от другите. Конят е бил натоварен не за бягство, а за да бъде намерен. Някой е осъществявал спретнато планче, само че нещо се е объркало. Поне това знам. Така… Нов абзац. „Един кон в конюшните е бил натоварен с триста килограма монети, но в сегашното си здравословно състояние Патрицият…“

Друго джудже запали печката. Трето разваляше набора от предишното издание. В стаята настана делова шетня.

— Запълнихме двайсетина сантиметра, имаме и заглавие — пресметна Добровръх, когато Уилям млъкна. — Ще пораздрусаме града. Искаш ли да вмъкнем още нещо? Госпожица Захариса драсна няколко реда за бала на лейди Селачии, има и няколко дреболии.

Уилям се прозяваше. Напоследък май сънят все повече не му достигаше.

— Сложи ги.

— Донесоха и съобщението по семафора от Ланкър, докато те нямаше — добави джуджето. — Струваше ни още петдесет пенса за вестоносеца. Не помниш ли, че прати запитване за змиите? — учуди се, щом видя стъписания поглед на Уилям.

Съобщението бе изписано старателно с красивия почерк на дежурния в семафорната кула. Вероятно най-чудатите редове, предадени досега с новата технология.

Личеше, че и крал Верънс е наясно колко струва една дума, изпратена по семафора.

ЖЕНИТЕ ЛАНКЪР НЯМАТ ПВТР НЯМАТ НАВИК ДА РАЖДАТ ЗМИИ ТЧК ТОЗИ МЕСЕЦ РОДЕНИ ДЕЦА УИЛЯМ ТЪКАЧЕВ КОНСТАНС ПОКРИВАРСКА КАТАСТРОФА КОЛАРОВА ТЧК ИМАТ РЪЦЕ КРАКА НЯМАТ ОТРОВНИ ЗЪБИ

— Ха! Заклещихме ги натясно! — зарадва се Уилям. — Дай ми само пет минутки и ще съчиня бележка по това съобщение. Скоро ще видим дали мечът на истината може да съсече дракона на лъжите.

Бодони го погледна благо.

— Нали тъкмо ти разправяше, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?

— Да, но сега ще кажем истината.

— Е, и? Тя вече обу ли си ботушите?

Добровръх кимна на останалите прозяващи се джуджета.

— Момци, хайде по леглата. Аз ще оправя всичко.

Щом те се изнизаха по стълбичката към мазето, Гунила седна, извади сребърна кутийка и я отвори.

— Искаш ли енфие? — предложи на Уилям. — Вие, хората, не сте измисляли нищо по-добро досега. Това е „Уотсън, Червен етикет“. Продухва главата за секунда. Не обичаш ли?

Уилям врътна глава.

— И за какво ти е да вършиш всичко това, господин Дьо Слов? — попита Гунила, засмуквайки чудовищна доза енфие с всяка ноздра.

— Как тъй „за какво“?

— Виж, не се оплакваме. Трупат се парици. Другите поръчки намаляват стремглаво. Оказа се, че всеки гравьор само туй е чакал. Ние просто отворихме вратата на младите хиени в оная гилдия. Накрая ще ни довършат, знам си го. Много пари имат зад гърба си. Ще ти призная, че някои от момците вече подхвърлят да разпродаваме и да се прибираме в оловните рудници.

— Не може така!

— Е, може, но искаш да кажеш, че ти не желаеш да го сторим. Разбирам те. Заделих тлъстичка сума. Няма да сме зле. Предполагам, че ще успеем и да шитнем пресата на някого. Ще се върнем у дома с пълен сандък. Поначало затуй се захванахме с тая работа. Заради парите. Ама ти защо се напъваш?

— Аз ли? Защото…

Уилям затвори уста. Всъщност изобщо не бе решавал предварително да прави нещо. Всяка случка полека го подритваше към следващата и докато се усети, трябваше да пълни вечно гладното гърло на пресата. Тя и сега чакаше. Бъхтиш се, храниш я, тя огладнява след час, а в света навън плодовете на труда ти накрая попадат при Хари Пикнята. Но това беше най-нищожната неприятност. Изведнъж Уилям се усети, че си е намерил истинско занятие, и то с почти безкраен работен ден. И все пак всичко свършено беше не по-трайно от пясъчен замък на брега преди прилива.

— Де да знам… — призна си след малко. — Май защото за нищо друго не ме бива. И вече не си представям как бих могъл да върша нещо друго.

— Ама аз чух, че семейството ти било заринато с пари.

— Слушай, Гунила, аз съм абсолютно безполезен. За такъв ме отгледаха. От нас се очаква да се мотаем, докато не започне война, после да извършим храбра глупост и да си докараме белята.

— Като гледам, не се погаждаш много с твойте хора.

— Баща ми не е мил човек. Цял портрет ли да ти нарисувам? Той не ме харесва, както и аз него. Като опряхме до тази тема, той като че не харесва никого. Особено джуджетата и троловете.

— Няма закон, че е длъжен да харесва джуджета и тролове — поклати глава Добровръх.

— Вярно, но би трябвало да има закон, който му забранява да не ги харесва по неговия начин.