Тери Пратчет - Истината

— Имали още един в …ан долап! Честно, ще взема да се изплюя!

— Искаш ли да го вземем? — делово попита господин Шиш, който тъпчеше някакви дрехи в чувал.

— Хич не ми се ще. Тукашните прекупвачи на крадено ще го претопят заради среброто. И ще ме гризе …аната съвест. Дай да намерим …аното куче и да се разкараме от тая дупка. Изпадам в …ана депресия.

Уилям се обърна на другата страна, събуди се и ококори очи.

Две минути по-късно госпожа Еликсирска слезе в кухнята, въоръжена с фенер, маша и преди всичко с ролки в косата. Съчетанието би смазало бойния дух на почти всеки крадливо настроен натрапник.

— Господин Дьо Слов! Какво правите?! В полунощ!

Уилям само се озърна и продължи да отваря шкафовете.

— Много съжалявам, че съборих тиганите. Ще ви платя всяка повреда. Но къде е тази везна?!

— Везна ли?…

— Да! Кухненската везна! Къде е?

— Господин Дьо Слов, аз…

— Къде е проклетата везна, госпожо Еликсирска? — изръмжа Уилям отчаяно.

— Господин Дьо Слов, засрамете се!

— Самото бъдеще на града е сложено на везната, госпожо!

Недоумението успя да избута оскърбеното достойнство.

— Нима ще мерите бъдещето на града с моята везна?

— Да! Да! Не е изключено!

— Е… Щом е така… Тя е в килера до чувала с брашното. Значи на целия град?…

— Твърде е възможно!

Уилям се опита да напъха тежката везна в куртката си, но платът запращя.

— О, моля ви, вземете стария чувал от картофите — оживено предложи госпожа Еликсирска.

Уилям сграбчи чувала, напъха вътре везната с тежестите и се втурна към изхода.

— С Университета, реката и всичко останало ли? — нервно попита зад гърба му хазяйката.

— Да, несъмнено!

Тя стисна устни.

— Надявам се, че ще измиете везната старателно.

Накрая Уилям позабави крачка. Голямата желязна везна и тежестите му взеха дъха.

Първо тичаше, после ходеше, накрая влачеше чувала по скованата от студ мъглива улица към бараката зад „Кофата“.

Прозорците на „Вестителя“ още светеха. „До среднощ ли трябва да оставаш, за да съчиняваш лъжи? Но аз нося нещо истинско. Дори тежко.“

Задумка по вратата на „Вестника“, докато не му отвори едно от джуджетата. То изгледа изцъклено задъхващия се Уилям дьо Слов, който профуча край него и стовари чувала върху най-близкото бюро.

— Моля те, вдигни от сън Гунила. Трябва да подготвим следващото издание! И може ли да ми събереш десет долара?

Наложи се Добровръх да разнищва историята. Появи се от мазето по дълга нощница, но с непоклатимо закрепен на главата шлем.

— Не десет долара, а десет монети по един долар — обясняваше Уилям на смаяните джуджета. — Не десет долара на дребно.

— Защо?

— За да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара!

— Ама ние нямаме седемдесет хиляди!

— Я ме чуйте — търпеливо ги подкани Уилям. — Дори едничка монета от един долар ще ми свърши работа. Но с десет монети измерването ще е по-точно, не схванахте ли? Въпрос на прости сметки.

Най-сетне джуджетата извадиха от своя сандък с парите десет монети, които бяха измерени прилежно. После Уилям отвори бележника си на празна страница и започна да пише трескаво. Джуджетата чакаха почти тържествено, сякаш той провеждаше алхимичен експеримент. Накрая Уилям вдигна глава, осенен от прозрение.

— Около триста килограма… — промълви. — Ето колко тежат седемдесет хиляди долара на монети. Кой знае, може да има толкова силен кон, че да носи и тях, и ездач, но… Ветинари се подпира на бастун, като ходи, видяхте го. Цяла вечност не би му стигнала да натовари коня, а и дори да се бе измъкнал, щял е да се влачи по пътя. Ваймс непременно се е досетил за това. Сам ми каза, че фактите са тъпи!

Добровръх вече стоеше пред редицата от наборни каси.

— Щом си готов, шефе, почваме.

— Добре… — Уилям се запъна. Знаеше фактите, но какво подсказваха? — Ъ-ъ… Набери заглавието: „Кой натопи лорд Ветинари?“ Следва текстът… ъ-ъ… Ами… „Анкх-морпоркската Градска стража вече допуска, че поне едно лице е било замесено в…“

— Схватката ли? — подсказа джуджето.

— Не.

— Мелето?

— Не. „… в нападението, извършено в двореца онзи ден сутринта“. Ъ-ъ… „Разкритите факти подтикват към заключението, че лорд Ветинари не само не е нападнал своя секретар, както се предполагаше, а и може би е заварил злосторници на местопрестъплението.“

Ръката на джуджето летеше над буквите — …з-л-о-с-т-о-р-н-и-ц-и-н-а…

И спря.

— _Сигурен_ ли си? — промърмори Добровръх.