Тери Пратчет - Истината

— Нещо не е наред ли?

— Да. Пунктуацията. Липсва. Май ще се наложи да поръчаме допълнителна каса запетайки.

— Тогава защо си губиш времето?

— Споменати са поименно двадесет и шест души.

— Като оздравяващи акордеонисти ли?

— Да.

— Няма ли да се оплачат?

— Никой не ги задължава да свирят на акордеон. А, да… Имало е и голяма катастрофа на Широката улица. Преобърнала се каруца и изсипала няколко тона брашно на улицата. Два коня зад нея се подплашили и разсипали товар от пресни яйца, после пък се разлели тридесет бидона мляко… Какво ще кажеш за това заглавие?

Показа му листчето.

ВЕЛИКАНСКИ

КАЛЕН КЕКС

В АНКХ-МОРПОРК!!

Уилям се замисли. Да… Заглавието някак си съдържаше всичко необходимо. И плахият опит за хумор си беше тъкмо на мястото. Именно такива новини развеселяваха компанията около масата в пансиона на госпожа Еликсирска.

— Махни втория възклицателен знак. И ще стане съвършено. Как научи за произшествието?

— О, стражник Фидимънт намина да ми разкаже — обясни Захариса, сведе поглед и ненужно размести хартиите по бюрото си. — Да си призная, май малко се е увлякъл по мен.

Мъничка и доскоро пренебрегвана част от Аза на Уилям мигновено се наежи. Струваше му се, че твърде много млади мъже с удоволствие разказваха разни случки на Захариса. И с учудване се чу да изрича:

— Ваймс като че не позволява на подчинените си да говорят с нас.

— Знам, ама защо да се сърди, че съм чула за няколко сандъка счупени яйца?

— Така е, но…

— Освен това виновна ли съм, че някои младежи с удоволствие говорят с мен?

— Не си, но…

— Впрочем приключих за днес. — Захариса се прозя. — Прибирам се вкъщи.

Уилям скочи толкова припряно, че си ожули коленете в ръба на бюрото.

— Ще те изпратя дотам.

— Олеле, стана осем без четвърт — учуди се момичето и облече палтото си. — Защо се заседяваме толкова дълго на работа?

— Защото пресата не спи — поклати глава Уилям.

Излязоха на смълчаната улица, а той още се чудеше дали пък Патрицият не е бил прав за тази преса. Тя излъчваше някаква… принуда. Сякаш беше куче, което се вторачва в теб, докато не го нахраниш. И то опасничко куче. „Куче ухапало човек… Но нали това не е новина, а вехтина?“

Захариса му позволи да я изпроводи до началото на нейната улица и там спря.

— Ще притесним дядо, ако ме види с теб. Знам, че е глупаво, обаче… Съседите, нали се сещаш? Заради всички тези разправии с гилдията…

— Знам. Хъм…

Въздухът помежду им може би натежа за миг, докато се гледаха.

— Ъ-ъ, не знам как да започна — смънка Уилям, но рано или късно трябваше да изплюе камъчето. — Чувствам се длъжен да ти призная, че макар да си много привлекателно момиче, не си мой тип.

Тя го удостои с поглед, стар като света, и отвърна:

— Благодаря, че се престраши да бъдеш откровен.

— Е, хрумна ми, че понеже работим заедно…

— Не се притеснявай, радвам се, че някой от двама ни го каза. Като слушам колко гладко ти се плъзгат думите по езика, момичетата сигурно се редят на опашка пред теб, а? Ще се видим утре.

След няколко секунди на втория етаж в къщата светна прозорец.

Уилям препусна вихрено и закъсня за вечеря само колкото госпожа Еликсирска да се втренчи многозначително в него. Поне не го прогони от масата за неучтивостта му. Сериозно провинилите се получаваха вечерята си на малката масичка в кухнята.

И в момента обсъждаха новините от деня. Господин Макълдъф си беше купил „Вестителя“ и двете издания на „Вестника“, за да остане стожер на осведомеността.

Стигнаха до общо съгласие, че новините във „Вестителя“ са по-интересни. Госпожа Еликсирска обаче забрани да се обсъжда темата за змиите по време на хранене и сподели мнението си, че вестниците не бивало да разстройват хората така. Но дъждовете от насекоми и подобни събития напълно потвърдиха мнението на седящите около масата за далечните страни.

„Вехтини… Прав беше негова светлост. Не новини, а вехтини. Да казваш на хората онова, което вече приемат за истина…“

Имаше съгласие и по въпроса за лукавостта на Патриция. Стигна се до общия извод, че „онези горе“ до един са такива. Господин Уайндлинг заяви, че в града се е възцарил хаос и било крайно време за промени. Господин Дългокоп вметна, че не би си позволил да говори за положението в града, но напоследък търговията със скъпоценни камъни преживявала истински разцвет. Господин Уайндлинг спомена, че някои умеели да се възползват от чуждата беда. Господин Проун изрази възгледа си, че никой в Стражата не можел да си напипа задника и с двете ръце. Този израз едва не му заслужи място до масата в кухнята. Никой не се съмняваше, че Ветинари е сторил каквото се приказва за него, значи мястото му е зад решетките.