Тери Пратчет - Истината

— Тръпки да те побият…

Захариса огледа боязливо стените на мазето. Камъните бяха стари и омърляни, но не и опушени от пожар.

— Преди малко видях… хора. Сражаваха се. Имаше пламъци. И… някакъв сребърен дъжд. Но как е възможно да вали под земята?

— Не знам. Затова зе опитвам да изучавам тъмната зветлина.

Отгоре се чуха гласовете на Уилям и Добровръх.

— Съветвам ви да не споменавате пред другите за това — реши Захариса и се обърна към стълбичката. — Имаме си предостатъчно неприятности. Да, тръпки да те побият…

— Ама защо просто не почнем да блъскаме разни …ани глави в стените, докато някой не ни каже къде е …аното куче? — недоумяваше господин Лале.

— Изкушавам се — въздъхна господин Шиш. — Но нека оставим това като резервен вариант…

— Да му го…

И двамата се озърнаха.

— Рекох им аз, рекох им — огънати са тия петмезени ръбове…

Дъртия Гнусен Рон се влачеше по улицата, стиснал под мишница снопче броеве на „Вестника“. В другата си ръка държеше снадената връв на невзрачното си помиярче. Зърна Новата фирма и се оживи.

— Харгълурп? Господа, искате ли вестник?

Господин Шиш почти усети, че второто изречение, макар и уж казано със същия глас, беше някак натрапчиво и неестествено. Пък и беше смислено…

— Имаш ли дребни? — обърна се към господин Лале и се потупа по джобовете.

— Ще вземеш да си купиш …ания вестник? — слиса се партньорът му.

— Всичко с времето и мястото си, господин Лале. Заповядай, човече.

— Хилядолетни пръсти и скариди, да му го… — изрече Рон и добави: — Много съм ви задължен, господа.

Господин Шиш разгърна „Вестника“.

— Чудя се… — Задави се с думите и прочете отново заглавието. — „Виждали ли сте това куче?“… А стига, бе. Много ли продаваш от тези хартийки? — подхвърли на Рон.

— Украсете локвата, викам им. Ъхъ, стотици на ден, господине.

Пак тази недоловима разлика между двата гласа…

— Стотици… — промърмори господин Шиш.

Загледа се в кучето на вестникопродавеца. Откри явна прилика с онова на картинката, но всички териери бяха едва ли не еднакви.

— Стотици… — повтори и прочете кратичката бележка под рисунката. Изведнъж се опули. — Май вече имаме резервен вариант…

Кучето ги позяпа откъм земята, докато се махнат.

— На косъм се размина — отбеляза, когато свърнаха зад ъгъла.

Дъртия Гнусен Рон пусна вестниците на мокрия калдъръм и извади студена наденица от дълбините на грамадното си палто.

Разчупи я на три равни части.

Уилям се подвоуми, но от Стражата му донесоха свястна рисунка, а той съзнаваше, че дребният приятелски жест е съвсем уместен в момента. Ако затънеше дълбоко (и то с главата надолу), искаше да се надява, че някой ще го издърпа за краката.

Написа отново историята за Патриция, като добави всичко научено наскоро, макар да не беше нищо особено. Откровено казано, закъсваше за новости.

Захариса пък бе съчинила бележка за появата на „Вестителя“. Уилям отново се поколеба. Да, ама си беше новина, както и да се отнасяше към нея. Не можеха да я пренебрегнат просто така, освен това запълваше място на страницата.

Хареса му и началото: „Самонарочен конкурент на отдавна утвърдилия се «Анкх-морпоркски вестник» откри седалището си на Бляскавата улица…“

— Наточила си перото — похвали той Захариса, загледан в нея над бюрото.

— Да, уча се. Вече знам, че ако видя на улицата бягащ гол мъж, трябва да го разпитам за името и адреса му, защото…

Уилям довърши в един глас с нея:

— … имената продават вестника.

Поседя кротко. Сърбаше отвратителния чай, който си варяха джуджетата. Поне замалко изпита непознато блаженство. В този миг, на това място беше свободен. Броят беше завършен. Тайфата идваше за следващия тираж. Бяха се сдобили с пъстра колекция от разнебитени колички, за да изкарват сноповете вестници на улицата. Разбира се, след час-два гладната паст на пресата щеше да зейне отново. И Уилям пак щеше да бута огромния камък нагоре по склона, досущ като онзи митологичен герой… как му беше името?…

— Кой е бил обречен да бута камък по хълма и всеки път камъкът да се търкулва обратно на крачка от върха?

Захариса изобщо не вдигна глава.

— Човек, който е имал нужда от ръчна количка ли? — промълви и ядно забучи поредното листче на стърчащия пирон.

Уилям веднага разпозна гласа, обременен от предстоящата досадна работа.

— С какво се мъчиш?

— Репортаж от Дружеството на анкх-морпоркските оздравяващи акордеонисти… — промърмори момичето, докато пишеше трескаво.