Тери Пратчет - Истината

— Какво?! — сащиса се Хари. — Ръчичките ти са като на момиченце… — Пурата му увисна за миг от изумление. — Как научи?!

— Много обичам думите, господине.

— Почнах с ровичкане в тинята още тригодишен — осведоми го Хари и се смъкна по-удобно в креслото. — И намерих първото си кално мангизище. Както си е подреден светът, едно от големите хлапета ми го взе. Вие ще ми приказвате за прецакване… Ама аз имах нюх за бизнес. И като се развъртях…

Седяха и го слушаха, Уилям малко по-търпеливо от Гунила. Всъщност беше искрено омаян, макар че вече знаеше почти цялата история. Хари Краля не пропускаше повод да я разкаже.

Младият Хари бил същинска фурия на мръсотията и не губел бъдещето от погледа си. Претърсвал бреговете и дори лепкавите води на Анкх за загубени монети, парчета метал, буци въглища, изобщо всичко, което можело да има някаква стойност. Преди да навърши осем години, вече наемал други хлапета да работят за него. Големи райони от реката му принадлежали. Или прогонвал, или прикотквал другите банди. Самият той не се биел зле, а вече можел и да плаща на онези, които се биели още по-добре от него.

Така започнал възходът му към наистина златното бъдеще. Истинска история на цивилизацията, макар и погледната от самото дъно.

— Господине, вие не сте член на никоя гилдия, доколкото ми е известно — вметна Уилям.

Пътешествието на пурата от единия край на устата до другия се ускори — ясен признак, че е улучено болно място.

— Скапаните гилдии… — изсумтя Краля. — Казаха ми в очите, че мястото ми било в Гилдията на просяците! На мен! През целия си живот и за една дреболийка не съм се примолил! Ама че наглост! Тъй че ги пратих по дяволите. И без гилдиите се оправям. Плащам добре на мойте момчета и разчитам на тях.

— Господине, тъкмо гилдиите се опитват да ни съсипят. Знаете, че е така. Осведомен съм, че научавате почти всичко, което става в града. Ако не можете да ни продадете хартия, с нас е свършено.

— А какво ще разправят за мене, ако почна да развалям сделки? — подхвърли Краля.

— Господине, това е моето кално мангизище — упорстваше Уилям. — А хлапетата, които се мъчат да ми го отнемат, са много големи.

— Ей, момко… Когато онова хлапе ми отмъкна калното мангизище, аз не почнах да цивря. И тогава си знаех, че имам нюх, чатна ли? Не се отказах и намерих още много кални мангизища. А като станах на осем години, платих на двама тролове да намерят хлапето, дето вече беше пораснало, и да го бият до два реда сълзи и три реда сополи. Това знаеше ли го?

— Не, господине.

Хари Краля се загледа през дима и на Уилям му се стори, че го оглежда като нещо, намерено в купчините отпадъци.

— Най-малката ми дъщеря Хермиона… ще се омъжи в края на седмицата — сподели нехайно Хари. — Голямо тържество ще бъде. В храма на Офлър. С хорове и още каквото се полага. Поканих всички тежкари, щото Ефи настояваше. Няма да дойдат, то се знае. Не и заради Хари Пикнята.

— Но щеше да има представители на „Вестника“ — увери го Уилям. — И щяхме да отпечатаме цветни снимки. Само че още утре отпадаме от бизнеса.

— Цветни, а? Някой да не ги рисува по всеки брой?

— Не, измислихме… по-особен начин — уклончиво отвърна Уилям.

Отчаяно се надяваше, че Ото е говорил сериозно. Не само бяха стигнали до ръба на пропастта, ами вече се навеждаха над нея.

— Такова нещо си струва да се види — проточи Хари.

Уилям пак остана с неприятното впечатление на образования човек, който се досеща, че неграмотният срещу него може за един ден да го купи и продаде десетина пъти.

— Господине, наистина се нуждаем от тази хартия — натърти, за да прекъсне мълчанието.

— Има нещо у теб, господин Дьо Слов — призна накрая Краля. — Познавам добре писарушките, на които плащам, ама ти хич не ми мязаш на писарушка. Приличаш ми на човек, дето е готов да изгребе цял тон гадости, за да измъкне меден грош. Чудя се как може да си станал такъв.

— Господине, умоляваме ви да ни продадете малко хартия на старата цена — настоя Уилям.

— А, няма как. Казах ти вече. Сделката си е сделка. Взех пари от гравьорите.

Уилям пак отвори уста, но Добровръх го потупа по ръката. Краля явно напредваше към някакво далечно умозаключение.

След малко Хари застана до прозореца и огледа замислено двора с бълващите гнусни изпарения купчини.

— Ха, гледай ти… — изуми се подчертано. — Виждате ли я онази каруца до другата порта?

Виждаха я добре.

— Поне стотина пъти съм втълпявал на момчетата да не зарязват натоварени коли до отворена порта. Някой ще вземе да отмъкне товара.